Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Останаха в стаята му в продължение на може би два часа. На балкона не ги изведе, защото не биваше да видят Сирр. Аз междувременно отново си бях легнал и чувах гласовете им под мен, но не можех да разбера какво се говореше. Когато си тръгнаха, той се качи при мен и ми каза кои са били и какво е преговарял с тях.
— Това са така наречените умници — прибави. — Те се усмихват на двете страни и сегиз-тогиз казват "Да", за да изчакат на коя страна ще се наклони стрелката. Но после са най-лошите, най-неутолимите и не знаят пощада. Убеден съм, че са обещали помощта си на нашите врагове, ала въпреки това дойдоха днес при нас, за да проверят дали все пак няма да е уместно да си резервират път за отстъпление. Отнесох се с тях като с несигурни, вятърничави хора — нито дума по-малко, нито дума повече. Ще се явят на състезанието, но дали и ще участват, все още е под въпрос. Първо бяха разгневени от посрещането в дуара, но после ставаха все по-приветливи и общителни, за да узнаят колкото се може повече. Това естествено не им се удаде. А накрая Бен Хидр ми предложи помощта на цялото си племе, която аз вежливо отклоних под претекста, че не вярвам в съществуването на споменатите от него врагове. В заключение още заявих с цялата си категоричност, че със сигурност няма човек, възнамеряващ да ни досажда или напада. Ето как те си тръгнаха с твърдото убеждение, че не подозираме ни най-малко за задаващата се опасност. Но им показах златната карта на шах-ин-шаха и понамекнах и за други, още по-важни неща. Сега изпитват страх!
Побеседвахме още известно време, особено за Асил бен Рих, от когото той беше направо запленен. После дойде Шакара, за да ми предаде поздравите на миралая. Той ме осведомяваше още, че сега съзнавал — няма нищо по-великолепно от вярата и непоклатимото упование в Бога, комуто нищо на земята не може да се противопостави.
Много радващо бе за мен, че Устад изрази изключително задоволство от моето състояние, но заяви, че едва в петък, сиреч вдругиден, може да ме освободи от опеката си. Трябваше да се примиря и го сторих с удоволствие.
Когато се стъмни, взех вечерята си и потънах после в обятията на добре известния в Кюрдистан и Персия Морфей. Той ме държеше възможно най-здраво, но не можа все пак да попречи да се събудя точно както вчера за кратко през нощта. Това стана по много странен начин. Не сънувах, ала някой сякаш ми прошепна тихо в ухото — не във външното, а във вътрешното:
"Събуди се! Дойдох пак само за няколко мига, за да ти покажа нещо, на което сърдечно ще се зарадваш!"
Чух го съвсем ясно. Отворих очи. Звездите ярко блестяха. Погледнах насреща, където бе седяла Шакара. Там някой коленичеше в молитва. Беше опрял сключените ръце на балюстрадата и вдигнал лице нагоре. Разпознах го. Видях дори, че движеше устни. Беше ашикът. Добре знаех, че съм буден, и все пак продължавах да чувам как тихият глас говори в ухото ми:
"Той се моли за теб! Това е най-добрата благодарност, която познаваме в нашия земен живот. Заспивай пак!"
По-нататък не долових нищо. Клепачите ми внезапно станаха толкова тежки, че се спуснаха. Вече не съзнавах нищо — нито за себе си, нито за нещо друго. Това състояние бива наричано "сън". Правилната дума тепърва ще бъде намерена!
А когато отново се събудих, беше около обяд, точно както и вчера. Сега Шакара седеше там. Погледна ме, кимна усмихнато и каза:
— Още една такава нощ, ефенди, и опасността ще бъде напълно преодоляна.
— Ти всъщност отпочина ли си? — попитах.
— Не пожелах. Джаннех с удоволствие будува за теб. Седях тук. По едно време по пътя за звънарницата дойде ашикът. Беше написал нещо за теб и искаше да ти го остави в стаята. Така продължително и покъртително ме моли да заеме мястото ми тук, че му разреших. Сърдиш ли се?
— О, не! Аз се събудих и го видях да отправя молитва. После веднага заспах отново.
— А аз дойдох пак към утрото, когато трябваше да си тръгне. Каза, че се е молил за теб. И тогава го обзело чувство за щастие, каквото никога не бил изпитвал през живота си.
— Къде е онова, което е написал за мен?
— Отнесох го долу при Устад, защото с такива неща ти още не бива да бъдеш обезпокояван. Чуй! Какво е това викане там в двора? Идва някой, който хората поздравяват.
Стана и погледна надолу.
— Кара бен Халеф! — продължи. — Но конят на мирзата не е при него, а някакъв друг. Личи си, че не е слуга, а господар, и то знатен. Кара е скочил, но другата хеджин трябва да коленичи, за да може непознатият удобно да слезе. Сега идва Устад. Учудва се, но радостно. Те се познават. Сега Устад поглежда нагоре. Маха ми да отида. Така че трябва да вървя, ефенди, но скоро ще те осведомя.