Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

— Тогава?

И княз Слав видя, че това, което искаше, приличаше на молба, а той не се беше молил. И той се беше опитал да убеди Аспарух, без сам да е убеден, че е възможно болгарите да пратят войски срещу ромеите. И още веднъж прокле Терес и като не се сдържа, рече на Аспарух:

— Някога славяните пленили хан от степта. Като тебе. И му казали: „Ще те пуснем, ала искаме да не бъдеш наш враг.“ А ханът им отвърнал: „Вие ядете хляб, ние ядем месо. Тангра е създал орачите и конниците, както е създал овцата и вълка. Вие сте овци, ние сме вълци. Как може вълкът да не бъде враг на овцата?“

Аспарух попита:

— И какво сторили твоите прадеди?

Слав отвърна:

— Убили го.

И Аспарух ясно усети, че сянката на жреца на Конника стои зад него, и му се стори, че чува гласа му. А жрецът каза: „Чу ли? Твоят враг говори с моите думи. Дори славяните са стигнали до правдата, която твоят баща Кубрат отрича.“ И неволно Аспарух се обърна, но зад гърба му нямаше никой. И славянинът се извърна, защото помисли, че Аспарух е чул стъпки или плясък на весла. А морето се ширеше пусто и спокойно и само чайки летяха над него.

Аспарух погледна Слав в очите и му каза:

— Твоите прадеди са постъпили мъдро. Ти си мъж и говориш като мъж. Ако ти беше от степта, и ние двамата бяхме в степта, навярно щяхме да спим под един плащ и да яздим един кон. Но ти си славянин орач, аз съм болгарин конник. Какво можем да сторим против това?

И Слав видя и чу, че Аспарух му говори от сърце и в гласа му няма присмех, а дори горчивина. И Слав потърси думи, но не намери и само каза:

— Помисли.

Аспарух поклати глава и като посочи назад с ръка, към сушата, каза на Слав:

— Някога тук са владеели римляните. Те отглеждали хора, които после изпращали на арената — като този пясък под краката ни — да се бият и да се убиват за зрелище и забава. Наричали тези мъже гладиатори. И тези гладиатори живеели заедно, спали под един покрив, но никога не се сприятелявали. Защото можели да се срещнат на пясъка и тогава единият от тях трябвало да умре. Сбогом, княже.

И Аспарух измъкна изпод дрехата си свирка, която висеше на тънък ремък върху шията му, и остро свирна. Из тръстиките, които почваха някъде зад гърба на двамата мъже, изскочи ладия и се плъзна към края на пясъка. В нея със силни удари на веслата гребяха двама болгари.

Докато ладията дойде, докато Аспарух нагази в плитката вода и се прехвърли през борда, нито той, нито Слав промълвиха дума. И лодката се плъзна назад, и Аспарух не се обърна към Слав.

Слав остана на брега, загледан в пясъка. А стъпките на Аспарух се губеха във водата. И Слав изчака, докато две-три вълни се събраха, та вдигнаха по-висока вълна и като намокриха нозете му, заличиха следите от Аспаруховите стъпки. Чак сега Слав бавно тръгна назад към града.