Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Може би имаш право - отговори Ортанс, отчупи залче от питката и отпи глътка ароматен лапсан сяоджун, поел деликатния аромат на кедровата кутийка, в която беше съхнал - наистина миришеше на кедър с нотка остатъчен вкус на кипарис.
- Разбира се, че имам право, и впрочем...
И впрочем откога не се бяха виждали само двамата? От онази вечеря, когато тя го беше поканила на ресторант, от разходката из нощния Лондон, откакто заживя с новата си съквартирантка Ли Мей. Беше много заета покрай преместването, лекциите, наближаващия край на годината, организацията на модното ревю, прескочи една неделя, после още една и още една, май станаха четири, и когато му се обади мазна-мазна, готова да навакса пропуснатото време, той й отговори с учтивия тон, който не й хареса. Този отвратителен учтив тон. Откога станаха толкова любезни един към друг? Нали обичаше това с него, да казва какво мисли, без да се срамува, без да се изчервява, а сега тази вежливост ни в клин, ни в ръкав! Отбягва ли я? Нещо мътно има в тази работа. Уклончиво. Да, уклончиво. Всяко ново определение беше като удар с нож в сърцето и тя не преставаше да го забива и да го върти все по-дълбоко. Затисна зъбите си с ръба на чашата с чай. Увлечен в бъбрене, Николас не забелязваше нищо. Тази учтивост може би крие някое момиче, си каза тя и върна чашата с ароматния чай обратно на чинийката, сигурна съм. Сигурна съм. Това, което харесвам у Гари сред многото други неща, е именно неговата независимост, така е, както и спокойната увереност, с която крачи към съдбата си, но не ми харесва, когато ми се изплъзва. Не ми харесва, когато мъжете ми се изплъзват. Както не ми харесва и когато ми се лепвнат и не ме оставят да дишам. Хм!!! Много сложно! Прекалено сложно!
- А за манекенките нямай грижа, ще ти намеря шест, които се движат бавно и сластно. Вече се сещам за три...
- Не разполагам със средства да им платя - отвърна Ортанс, признателна за предложението му, което я извади от безплодните мъдрувалия.
- Кой ти говори за заплащане? Ще го направят безплатно. „Сей-нт Мартинс“ е престижно училище, този ден ще присъстват всички значителни лица в света на модата, медиите, голямо събитие, те ще се надпреварват, скъпа, ще тичат...
Трябваше да се случи. Красив като принц от „Хиляда и една нощ“, интелигентен, забавен, богат, културен. Чистокръвен жребец, мечта за всяка жена, която би искала да го оплете в мрежите си... И да вземе да ми се изплъзне! Не се осмелява да ми го признае. Какво ли е да си влюбен? - запита се тя. Дали бих могла да се влюбя в Николас с малко усилие? Николас никак не е за изхвърляне. А и може да й бъде полезен. Тя сбърчи нос. Нещо не пасваше „влюбен“ и „полезен“. Не искам Гари да се влюби в друга. Да, но... може би го е връхлетяло неподготвен. Затова е учтив и уклончив. Не знае дали да й каже.
Тя се почувства смазана от цялото нещастие на света - поне така си го представи. Не, сепна се, не и Гари. Сигурно е по дирите на някоя ненаситна мръсница, която му отнема цялото време, или
е решил да препрочете на един дъх „Война и мир“. Всяка година я препрочиташе и се оттегляше в покоите си. „8ех 18 аЬои! 1о Ье зюу Ъи1 поЬойу 18 зюу/ 1одау Ьесаизе уои уап11о зипдуе уои Ьауе 1о Ье дшск.“2 Това ще е финалният мотив. Би могла да приключи ревюто си с една от манекенките, която пада, преструва се на умряла, а останалите пет тръгват с бърза крачка, отхвърлят бавния копнеж като ненужен пълнеж в слаб роман. Не е лошо като идея.
- Нещо като филм, който се върти в ускорен ритъм и ще приключи вихрено и бляскаво - обясни тя на Николас, който явно беше очарован.
- Скъпа, ти си извор на идеи, бих те взел в „Либърти“...
- Наистина ли? - попита Ортанс, готова да се съгласи.
- След като завършиш тригодишния курс на образование...
- Аха - разочарова се тя.
- Не забравяй, бавното е изтънчено, прелестно... Нали ти самата го твърдиш.
Тя му се усмихна. Големите й зелени очи изразиха интерес, който не остана незабелязан от мъжа. Той вдигна ръка да поиска сметката, плати, без да погледне, и добави:
- Ще вдигаме ли котва, друже?
Тя взе чантата си „Миу Миу“, която й бе подарил, преди да поръча чая и питките, и го последва.
Ужасното нещо се случи, докато чакаха асансьора на четвъртия етаж.
Тя стоеше встрани, полюшваше новата чанта, оценяваше я на около шест-седемстотин лири - връчи й я с такава лекота, сякаш я бе взел от някой рафт и я беше мушнал под мишница, преди да напусне магазина, - Николас говореше по телефона, „о, не, о, не“ с нетърпелив глас, тя се упражняваше да прехвърля чантата от едната ръка в другата, да я слага ту на лявата, ту на дясната си ръка, оглеждаше отражението си в асансьора, въртеше се, когато вратата се отвори и от асансьора слезе вълшебница. Едно от онези елегантни създания, пред които спираме на улицата, за да ги огледаме, и се напъваме да си обясним как успяват да постигнат подобно чудо: да бъдат неповторими и ослепителни без грам баналност. Носеше тяс-на черна рокля, прилепнало по врата колие от фалшиви диаманти с големината на шоколадови квадратчета, обувки деколте, дълги черни ръкавици и големи черни очила, които подчертаваха сладкото й чипо носле и фината уста, червена като току-що отхапана черешка. Загадъчност и красота. Опияняваща женственост. Само черно, но черно, което блести в хиляди нюанси и изобщо не е само черно. Ортанс зина. Беше готова да последва очарователното създание до края на света, за да открие тайните му. Извърна се, за да проследи с очи привидението, и когато отново погледна към асансьора, зърна мъж, зает да събира от пода съдържанието на разсипала се чанта. Николас държеше отворена вратата и тя чу как мъжът каза: „Извинявайте... Много благодаря.“ Как ли изглежда човек, който придружава такава неземна красавица? - каза си тя и затаила дъх, изчака той да се изправи.