Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Тя едва го погледна.
— Човек не се държи така, ако иска да се разбира с хората. — Той се наведе към Трикси, опрял ръце на коленете си. — А ти не можа ли да кажеш „лека нощ“ и „благодаря“?
— Ама аз казах още у Джени — отвърна Трикси, после погледна бързо към майка си и даде знак на Вик да я последва в кухнята.
Мелинда не откъсваше очи от тях.
Вик отиде в кухнята. Трикси привлече главата му към себе си и гръмко прошепна на ухото му:
— Наистина ли си убил Чарли де Лайл?
— Не — прошепна той усмихнат.
— Защото Джени казва, че си го убил.
Очите й горяха от нетърпение, гордост и възбуда, които всеки миг можеха да избликнат във вик или прегръдка, стига само да кажеше, че е убил Чарли.
— Каква си ми откачалка! — прошепна Вик.
— Джени казва, че Уилсънови им били на гости и казали това за тебе.
— Така ли?
— Ама не е вярно, нали?
— Не, не е вярно — продължаваше да шепне Вик. — Не е вярно.
Мелинда влезе в кухнята. Изгледа Трикси с отегчен, но изпитателен поглед, в който нямаше и помен от майчинско чувство. Трикси не й обърна никакво внимание. Беше свикнала майка й да я гледа така.
— Иди си в стаята, Трикси — рече Мелинда.
Трикси погледна към баща си.
— Хайде отивай, душко. — Вик я погъделичка под брадичката, после се обърна към Мелинда: — Можеш и да не се отнасяш с нея като с камериерка, нали?
Трикси излезе, вирнала обидено глава, но само след миг щеше да забрави всичко.
— Е — усмихна се Вик, — какво имаш да ми казваш?
— Би следвало да знаеш, че целият град е разбрал.
— Разбрал ли? Какво имаш предвид? Че всички мислят, че съм убил Чарли де Лайл ли?
— Всички това приказват. И няма да е зле да чуеш какво говорят Уилсънови.
— Те са ми ясни като бял ден. Излишно е да слушам приказките им. — Вик отвори хладилника. — Какво имаме за вечеря?
— Ще… има обществен скандал, да знаеш — рече Мелинда заканително.
— При това оглавяван от тебе, от моята жена — поде Вик, като вадеше агнешките котлети от камерата.
— Само не си мисли, че нещата ще си останат така! Няма, уверявам те!
— Да допуснем, че Дон ме е видял, като давя Де Лайл в басейна. Защо тогава не го каже направо? Какъв смисъл има цялото това шушукане зад гърба? — Вик извади кутия замразен грах. Като прибави една голяма салата от маруля и домати и заедно с котлетите става чудесна вечеря. Картофи не му се ядяха, а ако той не сложеше картофи в яденето, Мелинда изобщо нямаше да се сети.
— Готов ли си да се басираме, че аз ще стоя със скръстени ръце?
Вик я погледна и за кой ли път забеляза тъмните кръгове под очите й, болезнено смръщените й вежди.
— Скъпа, нека не продължаваме така. Безсмислено е. Захвани се с нещо, нещо по-съществено, и престани да се суетиш по цял ден из къщи и… да се самоизмъчваш — добави той разгорещено, повтаряйки думите на Хорас. — Не искам да виждам кръгове под очите ти.
— Върви по дяволите! — процеди Мелинда и се върна в хола.
Съвсем просто казано, при това изтъркано и повече или по-малко мъгляво, но винаги когато идеше от Мелинда, това „Върви по дяволите!“ внасяше смут в душата му, защото можеше да означава безкрайно много неща — невинаги, че не намира какво друго да каже, макар че и това се случваше. Беше му ясно, че замисля нещо. Може би тайно заговорничеха с Дон Уилсън? Но за какво? И как? Ако Дон Уилсън наистина е видял нещо, досега да го е казал. Пък и Мелинда не би мълчала, ако е чула нещо важно от него.
Вик настървено се зае да довърши хола с прахосмукачката. Поведението на Мелинда криеше заплаха, но това му доставяше някакво особено удоволствие.
Приготви цялата вечеря, дори и ябълков крем с разбит отгоре белтък за десерт. Трикси беше заспала в стаята си и той реши да не я буди, още повече, че сигурно си беше хапнала добре у Питърсънови. Докато се хранеха, беше много весел и разговорлив, Мелинда обаче беше умислена, не внимаваше какво й говори и при това явно не се преструваше.
Десетина дни по-късно, в началото на септември, пристигна банковата сметка и се оказа, че са изтеглени над сто долара повече от обикновено — разбира се, от Мелинда. Беше теглила на няколко пъти, веднъж сто двадесет и пет долара, но на нито един чек не беше посочен адрес, по който да се ориентира за какво е използувала парите. Опита се да си спомни дали не беше купувала дрехи или пък нещо за вкъщи. Поне не му беше казвала. Друг път стотина долара над обичайните месечни разходи не биха му направили впечатление, но понеже сега следеше всяко действие на Мелинда, обърна повече внимание на банковата сметка. Чекът за сто двадесет и пет долара носеше дата 20 август, значи повече от седмица след погребението на Де Лайл в Ню Йорк (на което Мелинда беше отишла) и следователно парите не бяха използувани за цветя или за нещо друго, свързано с погребението.