Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
От Пейдън до Мийкър са тринадесет мили; от Мийкър до Хара — четиринадесет; а после дойде един голям град — Оклахома. Том караше през центъра на града. Майката се събуди и почна да гледа улиците, по които минаваха. И онези, които седяха горе, също гледаха с интерес магазините, високите къщи, търговските здания. А после къщите станаха по-малки, и магазините също. Заредиха се складове за стари автомобилни части, павилиони за кренвирши, танцувални салони в покрайнините на града.
Рути и Уинфийлд гледаха всичко това и то ги поразяваше — какъв голям град, как всичко тук е странно и колко много добре облечени хора има по улиците! Като ги гледаха, децата седяха изумени, без да си продумат нито дума. После ще си побъбрят до насита, а сега по-добре да помълчат. Видяха петролните кули в града и в покрайнините. Те бяха тъмни, във въздуха миришеше на петрол, на бензин. Но Рути и Уинфийлд не крещяха от възторг, те мълчаха. Всичко беше толкова огромно, толкова необикновено, че ги изумяваше.
На една от улиците Роуз от Шарън видя човек със светъл костюм. Той носеше бели обувки и твърда, сламена шапка. Тя побутна Кони, показа му с очи този човек и двамата почнаха да се смеят, отначало тихо, а после все по-високо и по-високо. Съпрузите затискаха уста с длан, без да имат сили да се въздържат. Това тъй им хареса, че почнаха да търсят други хора, на които да се посмеят още. Като ги гледаха, Рути и Уинфийлд също почнаха да се кискат, но скоро млъкнаха, тъй като не им беше до смях. А Кони и Роуз от Шарън седяха почервенели и едва си поемаха дъх, мъчейки се да се въздържат да не се разсмеят с все сила. Накрая това стана толкова трудно, че щом се погледнеха, веднага прихваха.
Предградията се бяха разстлали нашироко. Том внимателно шофираше през потока от коли и пешеходци и накрая излезе на големия западен път — шосе номер 66, към който бавно клонеше слънцето. Предното стъкло бе потънало в прах. Том нахлупи още повече каскета и сега трябваше да повдига глава, за да може да гледа пътя. Бабата спеше, макар слънцето да грееше право в затворените й очи; на слепите й очи се синееха вените; тънката мрежа кръвоносни съдове, която покриваше бузите, беше червена като вино, а кафявите петна по лицето бяха потъмнели.
Том каза:
— Ще вървим до края все по този път.
Майката дълго мълча.
— Може би ще трябва да потърсим място, където да спрем преди залез-слънце — рече тя най-после. — Трябва да сварим свинско, да опечем хляб. За това ще отиде много време.
— Добре — съгласи се Том. — Никой не ни гони. Не ни пречи да се поразтъпчем малко.
От Оклахома до Бетани има четиринадесет мили.
Том рече:
— Всъщност наистина трябва да спрем преди залез-слънце. Ал се канеше да направи навес. Иначе онези там горе съвсем ще се опекат.
Майката пак беше задрямала. Но като чу думите му, тя повдигна глава.
— Трябва да приготвим вечеря. — И добави: — Том, баща ти казваше, че не можеш да отиваш в друг щат…
Мина дълго време, преди Том да отговори:
— Да. Какво мислиш за това, майко?
— Страхувам се. Излиза, че си избягал. Да не би да те хванат.
Том вдигна ръка към очите си, пазейки се от залязващото слънце.
— Не се безпокой, майко — каза той. — Такива като мен, които са дали декларация, са много и повечето ги прибират пак в затвора. Ако се провиня там, на Запад, ще поискат от Вашингтон снимката и отпечатъците ми. И ще ме пратят обратно в затвора. А ако нямам никакви провинения, ще ме оставят на мира.
— А аз все пак се боя. Направиш някой път нещо и излезе, че е против закона. Може би в Калифорния много работи, за които ние дори не знаем, се считат за престъпление. Да кажем, искаш да направиш нещо, мислиш, че в него няма нищо лошо, а в Калифорния то е престъпление.
— Тогава е все едно дали съм дал декларация, или съм свободен — рече Том. — Наистина такива като мен попадат в затвора по-често от другите. Ала ти не се безпокой. И без това си имаме много грижи, защо да мислим за излишни неща?
— Как да не се безпокоя, — каза майката. — Щом минеш границата, ето ти престъплението.
— Да, но е по-добре тъй, отколкото да се въртя около Салисо и да умра от глад — отговори Том. — Хайде да потърсим място за нощуване.
Те преминаха през Бетани и се озоваха на другия му край. Отвъд града, там, където под шосето минаваше една дренажна тръба, стоеше стара лека кола, а край нея имаше малка палатка, над която се виеше дим от прокарания през брезента кюнец. Том показа палатката.