Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— В началото така и не се усетих, че онзи синковец го няма, после, след като видях, че е изчезнал, реших, че е хвърлил топа — сподели Пауър с Ричард и господин Донован, застанали на палубата така, че вятърът да отнася думите им. — Негодник с негодник! Ах, мамка му! Трябваше да оправдаят мен, а не Грийнуел!
Пауър открай време се кълнеше, че е невинен и изобщо не е бил заедно с Чарлс Йънг (нямал и представа къде се намирал той сега), докато оня отмъквал с лодка от един лондонски кей четвърт тон рядка дървесина, собственост на Източноиндийската компания. Пазачът познал Йънг, но не бил готов да потвърди под клетва, че вторият обирджия е именно Пауър. Както обикновено, съдебните заседатели предпочели да си вържат гащите и да издадат присъда виновен, да не би после да се окаже, че вторият човек наистина е бил Пауър, нищо че пазачът изобщо не бил сигурен. Съдията се съгласил с тях и осъдил Пауър на седем години заточение.
— Трябваше да пуснат мен! — продължаваше да се вайка момъкът, а мургавото му лице се бе изкривило от болка. — Грийнуел си беше обирджия, две мнения няма! Аз обаче нямам неговите дебели връзки, имам само болнав баща, а вместо да се грижа за него, гния тук! Негодници с негодници, да опустеят дано!
— Не се разстройвай! — взе да го утешава Донован, който изведнъж започна да се държи, както подобава на истински ирландец от Ълстър и на благочестив протестант. — Късно е да плачеш, Джони. Не забравяй за бича, а веднага щом си излежиш присъдата, се прибирай вкъщи.
— Дотогава баща ми ще се спомине.
— Е, не се знае. А сега изпълни каквото ти е възложил господин Шортланд, инак току-виж пак те върнали долу в затвора и тогава по цял ден ще се чудиш какво да правиш.
Гневът на Джон Пауър се поуталожи, но не и болката му. Младежът огледа от глава до пети високия четвърти помощник-капитан и все така с очи, пълни със сълзи, се отдалечи.
— Наистина недоумявам защо харесвате не него, а мен, изпосталелия старец — рече замислен Ричард, решил, че е крайно време да си изяснят нещата.
Върху красивото лице на Донован се изписа учудване, ала в очите му заиграха дяволити пламъчета.
— И да те харесвам, Ричард, страстта ми щеше да си остане несподелена. Но дори един котарак може да се любува на краля.
Бяха умрели още от каторжниците, сега на „Александър“ бяха останали едва сто осемдесет и осем лишени от свобода.
Точно когато Томас Гиъринг от Оксфорд береше душа, от мъглата и ситния дъждец изникна Тенерифе — морето тук бе тъй спокойно, че затворниците, на които бе наредено да слязат долу в помещението, така и не разбраха, че корабът им е навлязъл в пристанище.
След като три седмици не бяха вършили нищо друго, освен да хранят каторжниците и да церят собствените си рани от камшика, сега морските пехотинци се заеха сериозно със задълженията си. Най-неприятната им задача по време на плаване беше да варят в казаните парчетата осолено говеждо, които сержант Найт бе длъжен да претегля на кантара, проверен лично от лейтенант Шортланд, представителя на Военноморските сили. Но тъй като него го нямаше, за да присъства на ритуала, сержант Найт просто режеше говеждото и свинското както дойде, на парчета от около двеста грама за каторжниците и от по шестстотин грама за пехотинците. Каторжниците би трябвало да получават и грах или овесена каша, но сержант Найт отпускаше тия деликатеси само в неделя, след църковната служба. Беше му дошло до гуша да се прави на бавачка и да им трепери на тая сган престъпници. Само това — оставаше да им мери сега и месото! Дори и лейтенант Шарп да слезеше долу, за да наблюдава какво става, Найт не си правеше труда да тегли дажбите или да ги прави горе-долу еднакви и Шарп не му казваше и дума. Защо да си създава главоболия!
Морските пехотинци бяха много нещастни, и то не само заради различията, естествени в група от около четирийсет мъже, принудени от немай-къде да се търпят един друг. Уж би трябвало да се поуспокоят, след като ги преместиха в помещението за нисшите офицери, те обаче продължиха да се бунтуват. Е, наистина си беше къде-къде по-приятно да живееш в това помещение със странна форма, където таванът бе много по-широк от пода. Но румпелът влизаше вътре в него, горе при тавана, и стенеше, скърцаше, тракаше на кухо, а понякога, ако кормчията завъртеше рязко руля, за да изправи курса, се случваше и да халоса някого, както си лежеше в платненото гнезденце на хамака. Тук пехотинците имаха въздух и светлина, влизащи през няколкото амбразури, вонята не бе непоносима, а и екипажът бе така любезен да остави помещението сравнително чисто.