Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Ричард беше сред каторжниците, строени на палубата, там, където имаше място. Той си каза, че дребничкият губернатор прилича доста на семит с тоя дълъг орлов нос, двете отвесни бръчки между веждите, плешивеещо теме (Филип носеше косата си навита на две букли над ушите и прихваната отзад на опашка) и пълните, чувствени устни. Като добавим и черните очи, губернаторът преспокойно можеше да бъде и роден брат на Сенхор Томас Хабитас. С появата си Филип отговори на въпросите, измъчващи Ричард, освен това господин Тисълтуейт май бе споменал и че бащата на губернатора се казва Яков. Майката беше достопочтена правоверна англичанка, така че нищо не би свързало Филип с юдейската вяра. Ала адмирал лорд Хау едва ли е бил в див възторг от потеклото му, затова и вероятно Филип не се бе издигнал особено в кариерата. Сър Джордж Роуз, който беше евреин, се беше изказал много ласкаво за него. Ричард си помисли, че са извадили голям късмет, задето експедицията до Ботаническия залив е в ръцете на потомък на древен и изключително цивилизован народ. Кой ти се обявява срещу безчовечието и възприема престъпниците като най-обикновени хора, на които просто не е провървяло!
Личният адютант и протеже на Филип — лейтенант Филип Гидли Кинг, нямаше и трийсет години. Англичанин, в чиито жили безспорно течеше доста келтска кръв, ако се съди от това, че той не спираше да бъбри и очевидно не можеше да обуздае пристъпите на плам. А англичанинът у него проличаваше в склонността му да излага най-подробно фактите, цифрите, статистическите данни, докато свитата на губернатора обикаляше по палубата. Майор Рос явно го смяташе за въздухар и не криеше презрението си.
И така, чак във вторник каторжниците получиха възможност да зърнат Санта Крус и Тенерифе, доколкото изобщо нещо се виждаше през мачтите на корабите, хвърлили котва в пристанището. Онзи ден на обяд им дадоха прясно козе месо, варена тиква, странен, но инак вкусен хляб и големи глави сочен суров кромид лук. Мнозина не се и докоснаха до зеленчуците, Ричард обаче си изяде лука така, сякаш е ябълка: захапа го и остави сока да се стича по брадичката му и да се слива със сълзите, избили в очите му.
Градчето беше малко, без едно-едничко дърво и много посърнало, а земята наоколо беше хълмиста, спечена от сушата и негостоприемна. Ричард бе чел за планината и се надяваше да я види, тя обаче беше забулена от пелената на сивкавите облаци, увиснали само над острова — над морето небето беше синьо. Тенерифе сякаш беше с похлупак, турен му точно както шапката, сложена на магаренцето, което Ричард зърна на каменния вълнолом, първото истински ново впечатление от света извън пределите на Англия. Тук или нямаше търговски ладийки, или те бяха разгонени от лодките, патрулиращи на мястото, където бяха закотвени всички кораби с каторжници на борда. „Александър“ се полюшваше между двете въжета на котвата, опънати с плаващи по повърхността на морето празни бурета, защото, както Ричард научи от един от по-трезвите моряци, дъното на пристанището било осеяно с парчета остри железа, които испанците използвали за баластра и ги изхвърляли направо във водата, за да натоварят стоките. Ако въжетата не били опънати, железата щели да ги претрият.
Колкото и разочарован да бе от града, Ричард продължи да го гледа и да му се любува. Тъкмо от този посърнал остров, очевидно с вулканичен произход, идваха безценните му филтри от шуплест камък. Наистина щеше да бъде прекрасно, ако Ричард разкажеше на братовчеда Джеймс — аптекаря, как изглежда Тенерифе!
Бяха избрали добро време на годината, за да пристигнат — както Ричард научи от друг моряк, идвал тук много пъти, беше топло, но без да е горещо и задушно. Октомври бил най-непоносимият месец, а от юли до ноември от Африка духали горещи като нажежена пещ ужасни ветрове, които навявали цели облаци жилещ пясък. Но нали Африка бе на стотици километри оттук! Ричард винаги си я беше представял като непроходими джунгли, над които се вие пара. Но явно не бе така на тази ширина, само на хвърлей от мястото, където Атлас е крепил на мощните си плещи света. „Ами да — спомни си той, — либийските пустини опасват целия западен бряг на Африка.“