Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Спомни си мъгляво проповедите, които беше слушал за красотата на саможертвата, за доблестта да жертваш за другите онова, което ти е най-скъпо. Не знаеше нищо за философията на етиката, но изведнъж осъзна — не с думи, а чрез някаква тъмна, ядна, дива болка, — че ако това беше доблест, той не иска да има нищо общо с нея.
Влезе в депото и поръча голям, стар парен локомотив да бъде приготвен за пътуване до Уинстън.
Началникът на гарата посегна към телефона в кабинета на диспечера, за да събере локомотивен екипаж, както му беше наредено. Но ръката му спря, хванала слушалката. Изведнъж го порази мисълта, че събира мъже за смърт, и че от двайсетте живота, които бяха изредени на листа пред него, два щяха да намерят своя край след неговия избор. Изпита физическо усещане за студ, нищо повече — не чувстваше загриженост, единствено озадачено безразличие. Работата никога не е била да призовава мъже, за да умрат — работата му беше да ги събира, за да изкарват прехраната си. Странно е, мислеше си, и беше странно, че ръката му беше спряла; онова, което я беше накарала да спре, приличаше на нещо, което би изпитал преди двайсет години — не, само преди месец, не повече.
Той беше на четирийсет и осем години. Нямаше семейство, нито приятели, нито пък някакви връзки с каквото и да е живо същество на света. Цялата отдаденост, на която беше способен, отдаденост, която другите пръскат между многото случайни грижи, той беше посветил на малкия си брат — брат, с двайсет и пет години по-млад от него, когото беше отгледал. Беше го пратил в технически колеж и беше разбрал, както и всички преподаватели, че момчето носи белега на гения на челото на мрачното си, младо лице. Със същата праволинейна отдаденост момчето се интересуваше единствено от ученето си — без спорт, без партита и момичета, само от видението на онова, което щеше да създаде като изобретател. Беше завършил колежа и беше отишъл с необичайна за възрастта си заплата в изследователска лаборатория на голям електрически концерн в Масачузетс.
Сега беше двайсет и осми май. На първи май беше издадена директива 10–289. И вечерта на първи май го бяха уведомили, че брат му се е самоубил.
Началник-гарата слушаше как разправят, че директивата е необходима, за да се спаси страната. Не знаеше дали това е вярно или не — нямаше и как да знае какво е необходимо за спасяването на една страна. Но, подтикнат от някакво чувство, което не можеше да изрази, той беше влязъл в кабинета на редактора на местния вестник и беше помолил да публикуват историята за смъртта на брат му. „Хората трябва да знаят“ — това беше единствената причина, която можеше да посочи. Не можеше да обясни, че разстроените връзки на ума му бяха оформили безсловесното заключение, че ако това се прави по волята на народа, то народът трябва да знае — не можеше да повярва, че ще го направят, ако знаят. Редакторът беше отказал, беше заявил, че това ще е лошо за морала на страната.