Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Дейв Мичъм не знаеше нищо за философията на закона, но знаеше, че когато един съд не е обвързан с никакви правила, той не е обвързан и с никакви факти, и че делото не се основава на справедливост, а на връзки, и че съдбата ти зависи не от това какво си или не си направил, а кого познаваш или не познаваш. Запита се какъв шанс би имал на такова дело срещу господин Джеймс Тагарт, господин Клифтън Лоуси, господин Кип Чалмърс и могъщите им приятели.
Дейв Мичъм беше прекарал живота си в измъкване от необходимостта да взима решения — правеше го, като чакаше да му наредят и никога не беше сигурен в каквото и да е. Единственото, което допускаше до съзнанието си в момента, беше дълъг, възмутен хлип срещу несправедливостта. Съдбата му, мислеше си, го беше набелязала с несправедливо голям лош късмет: беше заклещен от началниците си, и то на единствената хубава работа, която някога беше получавал. Никога не бяха го учили, че начинът, по който е получил работата, и заклещването бяха неделими части от едно единно цяло.
Докато гледаше заповедта на Лоуси, той си мислеше, че може да задържи „Комет“, да прикачи вагона на господин Чалмърс за един локомотив и да го прати сам в тунела. Но поклати глава преди още мисълта да се оформи напълно: знаеше, че това ще принуди господин Чалмърс да осъзнае естеството на риска, че господин Чалмърс щеше да откаже и че щеше да продължи да изисква безопасен и несъществуващ локомотив. Нещо повече: това щеше да означава, че той, Мичъм, ще трябва да поеме отговорност, да признае, че осъзнава напълно опасността, да застане на открито и да определи точно ситуацията — единственият факт, върху избягването на който беше основан подходът на началниците му, единственият ключ към играта им.
Дейв Мичъм не беше от хората, които се бунтуват срещу положението си или поставят под въпрос моралния кодекс на висшестоящите. Неговият избор беше не да оспорва, а да следва политиката им. Бил Брент можеше да го победи във всяко технологично съревнование, но имаше едно начинание, в което той можеше да бие Брент без усилия. Някога съществуваше общество, в което хората се нуждаеха от талантите на Бил Брент, за да оцелеят — сега се нуждаеха от таланта на Дейв Мичъм.
Мичъм седна зад пишещата машина на секретарката си и с два пръста внимателно написа заповед до началника на гарата и още една до бригадира. Първата нареждаше началникът на гарата да събере незабавно локомотивен екипаж с цел, определена като „извънредна ситуация“, втората изискваше от бригадира „да изпрати най-добрия наличен локомотив в Уинстън, за да окаже помощ при извънредна ситуация“
Сложи индиговите копия от заповедите в джоба си, после отвори вратата, изкрещя на нощния диспечер да дойде и му предаде двете заповеди за двамата души долу. Нощният диспечер беше съвестно момче, което вярваше на началниците си и знаеше, че дисциплината беше първото правило в железниците. Учуди се, че Мичъм иска да изпрати писмено нареждане само един етаж по-долу, но не задаваше въпроси. Мичъм чакаше нервно. След малко видя фигурата на бригадира да преминава през двора към депото. Почувства облекчение: двамата мъже не бяха се качили, за да се изправят лично пред него — бяха разбрали и щяха да играят играта също като него.
Бригадирът вървеше през депото с поглед, забит в земята. Мислеше си за жена си, двете си деца и къщата — цял живот му бе нужен, за да я купи. Знаеше какво правеха началниците му и се чудеше дали трябва да откаже да им се подчини. Никога не беше се страхувал да не загуби работата си, с увереността на компетентен човек знаеше, че ако се скара с един работодател, винаги ще може да намери друг. Сега обаче се боеше — нямаше право да напуска или да си търси работа; — ако предизвикаше работодателя си, щеше да бъде хвърлен на безотговорната власт на една-единствена комисия, и ако комисията вземеше решение срещу него, това означаваше да го осъдят на бавна гладна смърт: нямаше да има достъп до никаква работа. Знаеше, че комисията би отсъдила срещу него, знаеше, че ключът към мрачната, капризна тайна на противоречивите й решения беше тайната сила на връзките. Какъв шанс имаше срещу господин Чалмърс? Имаше време, когато собственият интерес на работодателите му изискваше той да прилага най-добрите си умения. Сега уменията му не бяха вече необходими. Имаше време, когато от него се изискваше да дава най-доброто от себе си и му се плащаше в съответствие с това. Сега можеше да очаква само наказание, ако се опиташе да последва съвестта си. Имаше време, когато трябваше да мисли. Сега не искаха да мисли, само да се подчинява. Не искаха вече да има съвест. Тогава защо да надига глас? Заради кого? Мислеше си за пътниците — за тристате пътници на борда на „Комет“ Мислеше за децата си. Имаше син в гимназията и дъщеря на деветнайсет, с която беше неудържимо и болезнено горд, защото тя беше призната за най-красивото момиче в града. Запита се дали може да остави децата си със съдбата на децата на безработните, които беше виждал из западналите райони, в селищата около затворените фабрики и покрай линиите на спрени железници. Видя с ужас и учудване, че изборът, който сега се изправяше пред него, беше между живота на децата му и живота на пътниците на „Комет“ Подобен конфликт никога не е бил възможен преди. Именно чрез защитата на безопасността на пътниците той печелеше сигурност за децата си; служеше на едното, служейки на другото; нямаше сблъсък на интереси, нито призиви за жертва. Сега, ако искаше да спаси пътниците, трябваше да го направи за сметка на децата си.