Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Тя се усмихна тъжно.
— Не го направих, разбира се. Дори накарах да подсилят стената с желязо и цимент. Трябваше да внимавам, не исках нещо да се пропука при ремонта. Но стана много здраво. Вече спя по-спокойно.
Но не достатъчно добре. Поне това Люк бе успял да научи за краткото време, в което бяха заедно.
Трябваше да я накара да спре да мисли за това тъмно и влажно място и мъжа, когото бе погребала там. Люк се пресегна през масата и хвана ръката й.
— Историята ти остана недовършена. Какво стана, след като с Джонатан напуснахте къщата на Адаир?
Лапи помълча известно време, разглеждаше фаса в ръката си.
— Останахме заедно няколко години. Отначало — защото това беше най-разумното нещо, което можехме да направим. Грижехме се един за друг, пазехме се. Бяха славни времена. Пътувахме непрекъснато, защото се налагаше, не знаехме как да оцеляваме по друг начин. Научихме се да си създаваме нови идентичности, как да бъдем анонимни, макар че бе трудно Джонатан да остане незабелязан. Всички бяха привлечени от огромната му красота. Но после взе да става все по-очевидно, че сме заедно, защото аз така исках. Като във фиктивен брак, без интимност. Бяхме като възрастна двойка, живееща в договор без любов, а аз бях тласнала Джонатан да се превърне в кръшкащия съпруг.
— Можело е и да не ти изневерява — противопостави се Люк.
— Беше му в природата. А и толкова жени се интересуваха от него, беше истинска лудост.
Тя изсумтя леко и тръсна пепел в чинийката, която ползваха за пепелник.
— И двамата бяхме нещастни. Стигна се дотам, че съжителството ни стана непоносимо. Наранявахме се, казвахме си обидни думи. На моменти толкова го мразех, че исках просто да си тръгне. Знаех, че той ще си тръгне, защото аз нямах сили да го напусна. И един ден се събудих и намерих бележка на възглавницата.
Тя се усмихна иронично, сякаш наблюдаваше мъката си отстрани.
— Беше написал: „Прости ми. Така е по-добре. Обещай, че няма да ме търсиш. Ако променя решението си, ще те намеря. Моля те, уважи желанието ми. Твой Д.“
Млъкна и смачка фаса в чинийката. Взря се през високите прозорци със спокойно и леко развеселено изражение.
— Най-накрая беше събрал кураж да си тръгне. Сякаш бе прочел мислите ми. Разбира се, че го преживях много тежко. Исках да умра, бях сигурна, че никога повече няма да го видя. Все пак животът продължава, нали така? Пък и нямах избор. Но е хубаво да си мислиш, че имаш и други възможности.
Люк знаеше какво е да се чувстваш изтощен от напрежение, припомни си дните, когато с Триша не можеха да понасят да са в една и съща стая едновременно. Когато седеше в тъмното и се опитваше да си представи какъв ли би бил животът му, ако се разделят, и колко спокоен ще се чувства тогава. Нямаше и съмнение, че тя ще то напусне, той не можеше да си тръгне от децата и от родния си дом. Но когато всички други си отидоха и в старата къща остана само той, не се почувства самотен. А му се струваше, че нещо му е било отнето насилствено, че са отрязали част от него.
Той й даде време да сгъне болката си и да я прибере на мястото й.
— Но с това не се свърши, нали? Очевидно после сте се видели отново.
Изражението й бе непроницаемо, нито мрачно, нито светло.
— Да, видяхме се.
47.
Париж, един месец по-рано
Беше мрачен ден. Надникнах иззад пердетата към тънката ивица небе, която се виждаше от третия етаж на дома ми, една от многото стари къщи в Пети арондисман. В Париж започваше зимата, което означаваше, че от тук нататък почти всеки ден щеше да е мрачен.
Включих компютъра, после застанах до бюрото и сипах сметана в кафето си, докато машината зареди. Писукането и стърженето на хард диска ми се струваха успокоителни като чуруликането на птици или някакъв друг признак на живот извън мен. Обожавах нормалността и копнеех за колкото се може повече рутинни дейности, които да вкарам в иначе напълно свободното си съществувание.
Отпих от кафето. Макар че нямам нужда от него по същия начин като другите хора, го пия по навик. Почти не бях спала, по-скоро бях подремнала. Бях стояла до късно и прилежно бях правила проучване за книгата, която имах договор да напиша, но която вече ме отегчаваше и нямах търпение да приключа. След като се бях уморила от това, започнах да правя каталог на колекцията си от керамика, а после гледах повторения на американски филми по телевизията. Бях решила да изпратя сбирката в някой университет или музей, където да я видят повече хора. Беше ми писнало от цялата тази бъркотия, която се протягаше към мен като ръце от гробове. Имах нужда да се отърва от някои неща.