Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Говорим си понявгаш в градинката с един старчок, както с теб. Синът му заминал, устроил се в Америка. Та това момче си идвало зимъс и разказало на баща си за някаква тамошна адвокатка. Нейният баща емигрирал след войната от Европа. Млад човек, сиромах, но се оженил, дъщеричка му се родила. Бъхтел той като добиче, от нищото нещо правел, за да си отгледа детенцето. Любещ родител бил и наистина отхранил щерка си, изучил я, стопроцентова американка искал да я направи. Каквато адвокатката станала. Тихо и мирно си живяло семейството, но не щеш ли, един ден теглят стареца в прокуратурата. Обвиняват го, че бил нацистки престъпник. Замел си уж следите при емигрирането, ама останали свидетели. Изтъпанили го на съд.
Скокнала дъщерята да го защитава лично, защото много обичала родителя си. „Сгрешили сте самоличността му! — вопиела тя. — Това за друг човек се отнася! Баща ми не е престъпник — познавам го от пелените си!“ Реже значи като бръснач пред съдията, отхвърля всичко, защото и старият не се признавал, и обвинението било донейде рехаво. Обаче докато го бранела, адвокатката разбрала, че точно баща й е бил на младини изверг и половина. Даже допълнителни документи й паднали на ръка, дето абсолютно доказвали неговите злодеяния. За тях съдът хабер си нямал. Какво да прави? Къде да ги дява? Ти ако си, как ще постъпиш?
Хайде да те оставим теб — за щерката да свърша. Неизвестно дали насаме тя е плакала и се е тръшкала, но като добра гражданка отива при прокурора и му предава новите доказателства. И баща си предава. В името на хуманизма и демократичните ценности. Направила впечатление с тая крачка. Вестниците писали за нея, някой си книга стъкмил, филм заснели. А докато се вдигала шумотевицата, стареца под конвой го изпратили в оная държава, дето вършел някога престъпления. Там той бил заслужил жив да го одерат…
Добро момиченце отгледал човекът, по съвест е постъпило. Само че не много оригинално. Изпреварил я е доста един съветски хлапак, за когото също сме слушали. И за него книги са писани и филми са се снимали. Хвалебствени, разбира се. И той предал баща си по съвест, жертвал го за благото. Ама ще кажеш, че момчето е било тъпо. И съвестта му тъпа. Адвокатката предала баща си, за да се извърши справедливото възмездие, в съгласие с хуманността, общочовешките права и демократичните достижения. А селското хлапе го предало, защото бащата не щял да влезе в колхоза, не го признавал за достижение. Даже се канел да му пали кошарата, а може би я и запалил. За дивотия го предал.
Чакай, чакай! Така ние с теб разсъждаваме. А в главата на онуй дете колхозът е бил същата ценност, ако не и по-голяма, както всички ценности на адвокатката. Колхозът, съветският строй са му се виждали като врата към щастието на цялото човечество. Пълно и вечно щастие! И така отрокът е смятал не поради мозъчно заболяване, а защото същото са мислили хиляди хора край него, властта, вестниците, учителите. Щастието е оттатък прага, а баща му се запречил на вратата като рак на бързей. Пречи на всички. Затова смачкай с подкован ботуш тоя рак, нека му изхрущи черупката, отритни го настрани, та да хлуйне свободно при нас всечовешката хармония…
Такива ми ти работи значи — добри другарчета излизат американската адвокатка и съветският пионер. Макар да изглежда, че на различни олтари колят своите жертви, огънят и димът от тяхното приношение се сплитат в един облак на небето. Или по-скоро, не на небето, ами пламъците от техните огньове заедно лижат дъното на адовия казан…
Господ Бог един-единствен път се е уплашил от себе си и се е отметнал от думата си. Знаеш ли кога? Когато е поискал от Авраам да принесе сина си в жертва. Повел суровият старец детето и като нищо е щял да пререже крехкото му вратле. Само че Бог се стреснал в последния момент, страх го побил и отменил заповедта. Разбрал той, че приеме ли тоя курбан, веднъж завинаги изпуска опашката на дявола…
IX
Недей да смяташ, че всички тия хвърчащи мисли, дето минават през старешката ми глава, искам да струпам върху някогашния мой приятел Али Доган. Момчето са̀мо се гордееше с бащината си смърт и оправдаваше смисъла й. А аз не бях срещал такъв човек и ми беше любопитно да слушам. Знам, че не е хубаво да се радваш на кръвопролития, но чак дотам не съм светец. Признавам си, радвах се на турските победи в галиполийските сражения, все едно сам бях участвал в тях. Представях си, като ми разправяше Али, колко кораби, каква войска са струпали Англия и Франция на полуострова, че да бастисат Турция в началото на оная война. Сенегалци, алжирски батальони, британски поданици чак от Австралия и Нова Зеландия домъкнати — майтап им се е струвало да си изпълнят задачката. Ама не са знаели те що е турски войник, не са знаели що е юруш на турската пехота, не са знаели също, че Мустафа Кемал командва отбраната и ще им развали разходката. И като научили всичко туй с цената на много кръв, подвили си куйрука. Ей тия разкази, тоя спомен и пример блазнеха Али Доган. Да бърза, да учи, най-краткия път да търси за офицерското училище.