Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Слезе от асансьора няколко етажа преди върха на кулата на Призмата. Тук бяха спалните на черногвардейците.
Първият, когото видя, беше мършав илитиец с белег от изгоряло на едната буза. Седеше на леглото си и четеше. Няколко други мъже играеха на зарове по-навътре в общото помещение, други си разправяха слухове за убийства в Аборнея.
— Тази зона е само за черногвардейци, момче — каза мъжът.
— Трябва да видя Железни — каза Кип. — Аз съм Кип, копелето на Гайл. Спешно е. Може би съм в опасност. И е тайна.
В Черната гвардия не взимаха нерешителни хора. Мъжът се изправи.
— Никой няма да ти навреди тук. Ще те заведа до квартирата на командира. Той сега е навън на обиколки — винаги работи по-дълго от нас, — но обикновено се връща час след полунощ.
Час след полунощ? Разбира се, Кип не си беше давал сметка, че собствените му среднощни часове за тренировка са всъщност част от обичайния работен ден за Железни — той работеше от разсъмване до час след полунощ. Всеки ден.
Черногвардеецът го поведе покрай другите, които го поглеждаха накриво, но не възразиха, и спряха пред малка стаичка. Отвори вратата — не беше заключена.
— Никой освен командира няма да влезе тук, докато някой от нас все още е жив. — Помълча и добави: — Ако откраднеш нещо от тази стая, последствията ще са жестоки.
— Да, да, благодаря. Разбира се — каза Кип.
Изпита огромно облекчение, бързо заменено от умора, а след това — от неудобство, докато оглеждаше стаята на Железни.
Неизвестно защо усещането тук вътре беше като за нещо съкровено лично. Кип никога не си беше представял грамадния командир на черногвардейците като човек, който си има стая. Глупава мисъл, разбира се. Къде тогава да спи?
Стаята подхождаше на Железни: спретната и малка въпреки високия му пост. Изящно резбовани столове от черен дъб без възглавнички, тясно легло, покрито с одеяло на зелени и черни квадрати, стойка с много изящни оръжия на една от стените и великолепна рисунка срещу леглото. Беше портрет на млада жена, с прибрана над главата коса, тъмни очи, които проблясваха с оранжеви ареоли, красива вирната брадичка, намек за закачлива извивка на устните. Кип не знаеше нищо за рисунката, но дори за неопитното му око беше ясно, че е изключителна.
Почукване на вратата прекъсна унеса му. Той я отвори. Строгият черногвардеец му подаде кърпа.
— Разрешава на гостите си да сядат на онзи стол — каза мъжът и посочи. — Можеш да го придърпаш до огъня. Толкова спешно ли е, че да пращаме да го повикат, или може да изчака?
— Ще изчакам — отвърна Кип. — Благодаря.
Вратата се затвори с щракване и сърцето на Кип се сви. Толкова му се искаше да стане черногвардеец, че сигурно щеше да умре, ако не успееше. Кротък и спокоен в критичния момент, решителен пред лицето на несигурността, опасен, властен, уверен в себе си…
Избърса се с кърпата, колкото можа, след това изпъна двете наметала да изсъхнат и седна на стола до огъня.
В топлината на огъня го порази една мисъл. Притегли подчервено направо от пламъците и го издърпа през кожата си. Стопли се мигновено. Можеше всъщност да изсуши дрехите си — макар и не толкова бързо, иначе щеше да се изгори. По дяволите, ако не беше такъв глупак, можеше да се е върнал в сградата, когато беше пламнала. Можеше да е изтеглил горещината от себе си… а после какво? Да спаси няколко от съкровищата и да е все още вътре, когато тя се взриви? Сигурно щеше да може да притегли щитове около буретата с барут. Ако се беше сетил.
А дори не се беше сетил да си притегли чадър на връщане към Хромария и да остане сух. Просто не му беше хрумнало. Просто умствено не беше достатъчно бърз за това. „Загубеняк глупав“, щеше да каже майка му.
Но пък той не беше притеглящ през целия си живот, а само от няколко месеца. Все още не беше развил инстинкти. Изтласка от ума си тези мисли и притеснения, лъжите на майка си.
Кутията за карти миришеше на подсладен пресован тютюн с аромат на череша, тютюнът приличаше на плодова коричка. Янус Бориг беше скрила най-ценните си карти в тютюна си. И беше свършило работа. Хитра дърта квачка.
Кип я беше харесвал.
Усмивката му се стопи. Оролам! Тя беше мъртва. Убита.
От Андрос Гайл. Дълбока омраза се надигна в душата му и той стана. „Намери кураж, Кип. Да видим дали само на стареца му стиска да наема убийци.“ Остави кутията с картите на масата. „Не спирай, Кип.“ Слабостта и страхът го приканваха да остане в стаята. Той хвърли кинжала на леглото. Тук щеше да е на по-сигурно от където и да било другаде.