Заслепяващият нож

По гръбнака му полази мраз, по-студен от ледения дъжд. Милостиви Оролам! Беше късче от мозъка на Ния, отмито от дъжда, сивкаво и синкаво. Беше се лепнало на лицето му, когато куршумът пръсна главата ѝ. Кип потрепери и го хвърли настрани.

Трябваше да се маха оттук. Първо загърна наметалата около тялото си. Без магията сега те приличаха просто на две много избелели изтъркани наметала. Нищо особено. Освен златните верижки. Женското наметало беше много малко, за да му стане, но Кип успя да го нагласи някак. Бяха много тънки, копринени почти, и не пазеха съвсем от дъжда, но бяха по-добре от нищо. Не отвори кутията с картите — не и в този дъжд.

Погледна кинжала. Не го беше прибрал в канията, когато беше вдигнал Янус Бориг и всичко останало, което бе измъкнал от къщата като плячкаджия.

Но нещо не беше наред. Кип бе готов да се закълне, че канията е твърде къса за кинжала. Не, не можеше да бъде.

Пъхна острието в канията и когато го натисна да влезе, блесна мълния, огря цялата уличка и за миг го заслепи. Кип примига и се взря отново в прибраното в канията острие. Канията пасваше съвършено. И все пак той можеше да се закълне, че изглежда по-дълга и по-широка отпреди.

— Пожар! Пожар!

Някой притича покрай него в уличката и Кип изведнъж осъзна, че стои над тялото на една стара жена, пронизана смъртоносно с нож като този в ръката му, в район, който скоро щеше да гъмжи от хора.

И така си беше. Десетки, стотици хора излизаха на улиците.

— Мълния е ударила! Пожар! — викаха хората и тропаха по вратите на съседите си.

В един град пожарът винаги е проблем, дори и в дъждовна буря. Бурята беше добре дошла, разбира се, дъждовете помагаха да се потушат пожарите, но все пак всички се стичаха да се борят с пламъците.

Кип тръгна към големия мост, Стеблото на лилията, но не мина по него. Беше дошъл тук да потърси Янус Бориг, за да я попита къде да скрие едно голямо съкровище. Сега имаше четири.

Какво по дяволите правеше с четири съкровища?

По-уместният въпрос беше: какво по дяволите щеше да прави с четири съкровища?

Постоя около минута под дъжда. Може би беше толкова богат, колкото не бяха и сънували сатрапи и кралици, а не можеше да си позволи сухо място, където да си отдъхне.

Железни. Стига да можеше да стигне до него.

Закрачи по моста, като затъкна кинжала в колана си и го прикри, но така, че да може бързо да го извади, ако се наложи.

Двамата пазачи пред кулата се бяха скрили от дъжда в постовите си къщички. Не проявиха никакво любопитство, макар въображението на Кип да го правеше параноичен. Стигна без произшествия до асансьора.

Твърде дълго беше останал дете. Беше дошъл в Хромария и веднага щом Андрос Гайл беше разбрал за него, наемна убийца се беше опитала да го хвърли от кулата. Когато бе играл с черните карти, би трябвало да се сети, че Янус Бориг му е помогнала да победи Андрос Гайл. И тя беше убита почти моментално.

След толкова време, прекарано със стареца, беше изкушаващо да му припише човещина, да повярва, че той може да изпитва някакви чувства към него. Не беше вярно. На света имаше чудовища и Андрос Гайл беше едно от тях.