Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
— Видя ли някой подозрителен? — попита Андрос.
— Знаеш ли какво? — отвърна Кип. — Хайде стига. Няма да се пазаря с теб. Ти си по-добър в тази игра. Не съм длъжен да играя.
Притегли свръхвиолетова факла и видя Самит зад Гринуди — върхът на ножа ѝ бе опрян в тила му. В пълния мрак. Наистина беше добра.
— Тя ми даде моята карта, Кип — каза Андрос Гайл. — Така че можах да видя какво точно има в нея. Можеше да прави копия, разбира се, но те винаги бяха по-слаби. Тя се боеше от мен. Знам го. Но нямах никаква причина да я нараня.
А Андрос Гайл не вършеше никога нищо без причина.
65.
Тап. Свръхвиолетово — синьо. Тап. Зелено. Тап. Жълто. Тап. Червено, подчервено.
Младият черногвардеец се отдръпва от ръба на пропастта. Миризмата на горящи къщи, горящи животни и горяща човешка плът лъха нагоре от долината.
— Мога да скоча, командире — казва той. Мършав, дългокрак, с вечно разрошена коса, Чаровника е младежът, който се надявам да ме наследи като командир един ден. Стига тази мисия да не го убие. Момчето казва: — Ще ни отнеме двайсет минути, ако слезем по пътеката.
Обикновено съм решителен, но сега се колебая.
— Не е регенеративно, сър.
— Но е адски рисковано близо.
— Да, сър.
Чаровника е открил, че ако промуши върхове зелен луксин под капачките на коленете си, може да задържи луксина отворен, течен. Това само по себе си не е някакво велико откритие, разбира се. Докато докосва кръв, луксинът може да бъде задържан отворен. Но външен, запечатан луксин с пряк контрол? Опасно близо е до онова, което правят бесовете.
Като задържа печатите в коленете си, Чаровника може да тича така, че да не затрудняват движението му, но при падане може да затвори сплита. Твърдата еластичност на зеления луксин ще го опази да не си счупи краката. Също така, изглежда, вкараният в коленете му луксин реагира по-бързо, автоматично се отваря и затваря за онова, което тялото знае, че му трябва.
Точно това тласка иначе добри мъже и жени да се превърнат в бесове: разбирането, че луксинът е по-добър от плътта. В някои отношения. Но колкото повече човек експериментира с луксина, толкова повече той го завладява. Винаги има добро основание да го използваш повече.
И все пак.
Оролам мрази войната и все пак разрешава война при крайна необходимост. Така че…
— Направи го — казвам.
Чаровника запретва крачолите си и започва да притегля зелено. Притегля стеги зелен луксин около коленете си, забива шиповете в тях, притегля дебел лъскав слой около бедрата си. После още и още.
Топките на Оролам, покрива цялото си тяло! Превръща се в зелено чудовище.
— Момче — казвам тихо. — Пускаш го веднага щом стигнеш долу.
Чаровника ме поглежда и се ухилва дивашки.
— Да… — отвръща. — Сър. — Ухилва се отново, отдава наперено чест и скача от ръба на пропастта.
Великолепен е, кучият му син. Дори прави салто, докато пада надолу.
66.
Отново в безопасност в стаята на Железни Кип огледа кутията за карти. Не беше местена, разбира се. И Железни все още не се беше върнал. Кутията, единственото останало нещо от целоживотния труд на Янус Бориг, бе от лакирана слонова кост, инкрустирана с електрон, с кедър отвътре. Кип избърса ръце в ризата си и я отвори.
Извади картите. Оригинали. Можеше да различи мазките на четката по тях. Боята имаше плътност, надигаше се от повърхността на картите, където детайлите бяха предадени най-педантично. Но не бяха просто оригинали. Имената на картите бяха имена на хора — както и на игрални механични карти, — за които Кип знаеше, че никога не са влизали в играта: Гим Нокътя, Диди Падащия лист, Изем Червения, Орея Пулор, Пленника, Новия зелен бяс, Полихромния бяс, Орлов Кунар, Джинг, Барутния заряд, Луксиновите гранати, Убиеца на морски демони, Кремъчния спусък, Искрящото наметало, Ерес, Бен Триокия, Усем Дивия, Ганеш Мечока… Кип спря.
Искрящото наметало? Топките на Оролам! Рисунката показваше презрително усмихнат мъж с гъсти вежди. Беше Вокс. Сивото му наметало беше видимо около шията, където верижката стягаше гърлото му, но надолу тялото изчезваше. Текстът гласеше: „Ако е Светлоцеп, дарява невидимост освен срещу подчервено и свръхвиолет.“