Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Долната половина на камъка е сапфиреносиня. Малко е, но ако беше по-голямо, нямаше да убегне на вниманието на тъмничарите ми. Издърпвам плата на палатката вляво от рамката, бавно, внимателно. Два часа преди обед слънцето е достатъчно високо, за да се излее чиста светлина на малко петънце, точица, тънка стрела от енергия. Фактът, че ръцете ми са оковани към шията ми, се превръща в още една благословия, дар от далечния Оролам. Позволява да си отпусна ръцете и в същото време да ги държа на място.
Потапям камъка в този мъничък лъч светлина и той ми изпраща тънка като нишка синя енергия.
Отнема часове, часове, през които почти не мигам, часове на нищожни премествания всяка минута, докато окото на Оролам се катери към висините на небето и след това бавно започва да се спуска.
С идването на вечерта и неизбежното пристигане на пазача, който ме проверява, поднасям камъчето пред устата си и бавно го намествам отново на пръстена. След това внимателно навивам синия луксин под кожата си, намествам го така, че да е в кожата ми само под облеклото. Въпреки многото часове не съм поела много, но ако пазачът го види, всичките ми усилия ще са напразни. Тъй че намествам луксина по гърба си, около задника и бедрата си. Досега поне са уважавали личната ми неприкосновеност, тъй че ако го направят още една нощ…
Пазачът идва. Подушва веднъж-дваж, но явно смята, че е алергичен към нещо в „тази проклета страна“. Оставя ми вечерята. След малко идва да прибере чинията.
Ще дойде отново след вечерната камбана. Това ми дава два часа. Два часа е много време за умиране.
С разтреперани ръце притеглям малък остър нож от син луксин. По-скоро като гвоздей всъщност. Не е толкова драматично като да си срежеш китките, но срязани китки може да се вържат и животът ми да бъде спасен. Гвоздей, забит в сърцето ми. Това е безвъзвратно и приемливо бързо. Дори плътта ми да ме предаде и да извикам, няма да могат да ме спасят.
Трябваше да загина в Гаристън. Трябваше да умра с Юсеф. Не казах на Юсеф, че Гавин всъщност е Дазен. Не бях сигурна как ще реагира. Сега съжалявам за това. Трябваше да знае за кого умря.
Но не. Той умря заради мен. Не го интересуваше войната. Не го интересуваше Оролам. Държеше само да постъпва правилно, с богове или без богове, с Хромария или не. И държеше на мен. Трябваше да му го кажа. Трябваше да му се доверя. Беше предателство.
Съжалявам, Юсеф. Ще дойда да те видя и ще ти се извиня лично. Лично? Духовно?
Юсеф изобщо не вярваше в такива неща. Дано отвъдният живот да е приятна изненада за моя голям мечок.
Държа върха на гвоздея над гърдите си. Гавин Гайл… добре, Дазен Гайл… даде специално опрощение за разкъсалите халото в самоубийство, но все пак през целия ми живот ми беше набивано, че самоубийството е убийство като всяко друго, и е трудно да пренебрегна тази мисъл. Не, това не е убийство. Аз съм жертва на война.
Господарю на Светлината, ако това е грях, прости ми. Ако това е светотатство, прости на грешната си дъщеря.
Вдишвам дълбоко и се стягам.
Но все още не натискам гвоздея.
Аз съм бяс. Знам го. Усетих разкъсването на халото. Аз съм обречена. Ще полудея. Може би вече съм луда.
Но не се чувствам луда. Чувствам се забележително като… себе си.
Може би това е знакът, че съм луда — това, че не мога да видя собствената си лудост. Но това е нелогично. Всеки на света може да е луд, ако мисленето, че не си луд, е валиден критерий.
Може би синьото ме изкушава. Да. Може би е това.
Но ако е така, изкушението е логично, а не произволно. Ако синьото представлява някой отделен дух, който шепне сладки греховни неща в ушите ми, би трябвало да ги чувам. Вместо това изпитвам само смътното опасение, че онова, на което са ме учили, не се връзва добре с опита ми.
Отново прехвърлям в ума си една мисъл, която ми се струваше отвратителна в миналото: аз се пресъздавам със синия луксин.
Все още изглежда отвратително.
А нещо по-крайно, например да направя трайни капсули за очите, да действат като сини лещи?
Това пък изглежда трудно. Ако откъснеш очите си от въздуха, те не се справят добре, това е доказано, но ако оставиш дупки за въздух…
Започвам да се заплитам в проблеми. Точно както съм правила винаги. Тъй че… нищо не се е променило. Изобщо не се е променило.
Може би притеглянето те променя. Може би щом започнеш да притегляш синьо, след като си разкъсала халото, вече не можеш да се сдържаш. Но аз току-що притеглих синьо. Малки количества, да. Но нямам чувството, че съм луда, която бълнува, или нещо подобно.