Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Един шрапнел пръсна гърдите на Юсеф. Невероятно: той стоеше и ме търсеше с очи, облекчен, че ме е намерил, облекчен, че не съм ранена. Устата му се отвори. А след това той умря.
Вдигнах пистолетите, и моя, и неговия, но вместо да се застрелям, нападнах кучите синове. Намерих оръдейния отряд. Избих ги. И тогава разкъсах халото си.
Отначало помислих, че съм улучена от куршум. Изгубих съзнание и наистина повярвах, че умирам. Бях примирена.
Обичам те, мой Пурпурен мечок.
Събудих се в някакъв затъмнен фургон, изтощена и замаяна.
После, може би чак след седмици, фургоните тръгнаха от Гаристън. Съвзех се и вече ме държат в тази палатка. Улавям откъслеци от разговори на войници и селяни, които минават много близо, но това, което мога да сглобя, са само предположения. Пътуваме нанякъде, неизвестно накъде.
По възбудата в някои дни и миризмата на дим, който не е от дърва, знам, че трябва да сме толкова на юг, че сме подминали планините Карсос и сме навлезли в Аташ.
Всеки ден ме оковават и завързват грижливо очите ми, преди да тръгнем, но иначе не са ми посягали. Странна милост. Надхвърлила съм вече четирийсетте, но като воин отдавна съм подготвена за насилия в случай, че бъда пленена. Слабите мъже обичат да унизяват жени, особено големи жени, пред които се чувстват нищожни. Аз винаги ги карам да се чувстват нищожни.
Тъй че каква е играта?
Аз съм могъщ син воин, може би дори легенда. И съм разкъсала халото.
И това е. Този Цветен принц, който и да е той, иска да се присъединя към него. Смята, че колкото по-дълго ме остави да седя в синевата си, толкова по-вероятно е да полудея и да се присъединя към него.
От много време не съм била подценявана толкова. Не ми харесва повече сега, отколкото като млада.
Палатката ми не е голяма. Не мога да стоя права, без да забърша темето си в платното. Ръцете ми са стегнати в белезници пред мен, а белезниците са свързани към желязната гривна около шията ми. Краката ми са стегнати във вериги около глезените, разделени с железен прът.
Общо взето, имам относителна свобода на движение, но малко възможност да нападна някого. Истината е, че не съм черногвардейка и не бих могла да нападна някого с голи ръце дори да бях свободна. Е, знам няколко удара с юмрук, но това изобщо не означава, че съм опасна. Истината е, че без притегляне съм просто безпомощна жена.
Но все още не съм готова да се откажа от притеглянето.
Не са ми взели пръстена… което трябва да означава, че Цветния принц възнамерява да ме привлече. Много добре са огледали рубина на пръстена ми, също така — нарушеното синьо хало в очите ми, и са позволили да го запазя.
Отне ми два дни, докато съставя плана си. Палатката е червена, така че светлината, влизаща през нея, ме предпазва да не изпадна в паника, както щеше да стане в тъмнина, но ми е безполезна за притеглянето. Само че палатката е направена от плат. Застанала на пръсти, мога да измъкна малко от плата изпод рамката и да дъвча. Отне ми два дни, докато пробия достатъчно голяма дупка, за да пропуска точица чиста бяла светлина… но достатъчно малка, за да остане скрита за погледите на тези, които сгъват палатката всяка сутрин.
На следващия ден едва не изпаднах в паника, когато открих, че дупката я няма. Но нямаше и никакво наказание, никакво споменаване за нея. Сигурно има повече от един пленен син притеглящ като мен и просто са сменили палатките ни.
Започвам отново. Този път имам повече късмет: запазвам си палатката. На дванайсетия ден армията си даде една от дългите цял ден почивки, като остана на лагер за някакво празненство. Готова съм, а палатката е ориентирана север-юг, най-удобният начин спрямо мястото, където съм издъвкала дупката. Мога да надникна навън.
Над палатката е изпънат голям бял балдахин. Бях мислила, че са само облаци и разсейват синьото. Облаци, които може да се разсеят под погледа на Оролам и да ми дадат благословеното синьо на чистото небе. Но е бяло платно, което пропуска светлината, но прегражда моя цвят. Ако имах очила, щеше да е без значение. Нямам. Не съм Призма: бялото е толкова безполезно за мен, колкото и никаква светлина изобщо. Този Цветен принц не е глупав. Знае, че палатките са уязвими. Мразя го и му се възхищавам едновременно. Но това не ме разубеждава.
Благославям безмълвно Юсеф за това, че ми даде пръстена, стягам се и започвам да удрям „рубина“ в белезниците ми. След десетина опита го чуквам както трябва и камъкът се отчупва, откъсва се лепилото, което го държи на място. През следващите минути претърсвам палатката за камъка.
След като го намирам, го лапвам, за да овлажня лепилото. Червената половина на пръстена е безполезна за мен, но ако бъда прекъсната, трябва да я върна на пръстена колкото се може по-бързо.