Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Намръщи се още на първата, която вдигна, и погледна Кип.
— Тези са… истински?
— Да. — Кип най-сетне се вдигна и помогна на командира да съберат картите.
Станаха и командир Железни му подаде картите. Задържа една в ръката си.
— Никога досега не бях виждал оригинали. Действа ли? Както казват?
— Да. Ако притеглиш, докато ги докосваш, преживяваш това, което са преживели и те. Колкото повече цветове можеш да притеглиш, толкова повече виждаш.
Железни погледна картата в ръката си.
— Тази карта. Това е брат ми, знаеш ли го?
Кип кимна. Трепери-юмрук.
— Когато убиха майка ми… Сложно е. Беше ме държала настрана от Хромария и със смъртта ѝ причините да ме държи настрана също умряха. Баща ни си беше отишъл и трябваше да управляваме като деи. И брат ми, и аз бяхме надарени, сестра ми беше твърде млада, тъй че един от нас трябваше да остане у дома, за да управлява. Брат ми беше по-младият, но аз бях по-надарен и имахме добри съветници, които всъщност можеха да поемат повечето от управлението. Помислихме, че ако мога да стана пълен притеглящ, ще имам повече влияние в Хромария. След като се върнех у дома, брат ми щеше на свой ред да мине обучението си в Хромария. Тъй че брат ми остана у дома. За да се стабилизира управлението му, решихме, че трябва да се ожени. Тиру имаха най-сериозните претенции и трябваше да ги удовлетворим. Съветниците ни го казаха. Но бяхме младежи и макар кандидатката на тиру да не беше грозна, не беше и толкова красива, че да ти се разтупти сърцето. Бяхме млади глупаци и държах на това, което мислеше брат ми. Избрахме принцесата на тлаглану, Тазервалт, защото беше по-хубава от всички други кандидатки. Племето ѝ беше ненавиждано и макар тя да се влюби до лудост в брат ми и да го уважаваше, беше високомерна. Презираше всички. Заради това я намразиха още повече, а съответно намразиха и него. Съперничещите им тиру бяха осакатили баща ѝ по време на набег, докато той бил още млад, а тя не беше миротворка. Използваше всеки удобен повод да им се подиграе и да ги засрами.
Въздъхна и продължи:
— Тъкмо бях завършил обучението си, когато започна Войната на Лъжепризмата. Нямаше никакъв спор, че ще подкрепим Гавин. Дазен направи безплодни опити да привлече Пария, но бяхме твърде много задължени на Андрос Гайл и на баща му, Дракос Гайл, за да приемем предложенията му сериозно. Човек не би го разбрал по цвета на кожата, косата и очите на Гавин, но в жилите на Гайл тече твърде много парийска кръв. Все едно, изпратихме цялата си армия, но Андрос въпреки това настоя за още. Заминаха повечето от охраната на двореца. Едва успяха да стигнат навреме, но това е друга история. Като видяха тази слабост, хората от племето тиру дойдоха от планините и се внедриха в столицата на нашия дей Агбалу като цивилни, а след това, когато брат ми излезе на лов с петдесет от малкото останали с него войници, го нападнаха.
— Ханишу и неговите петдесет бяха предупредени от някакъв бежанец и се върнаха в града колкото може по-бързо. Тиру вече бяха вдигнали стана си в двореца, пируваха около непогребаните още тела на изкланите от тях хора. Брат ми и войниците му пристигнаха посред нощ. Тиру се бяха разпръснали, заспали или пияни и брат ми връхлетя върху тях като лъв. Беше на осемнайсет и вече имаше две дъщери и син. Намери труповете на жена си и децата си. Тиру им бяха причинили… неописуеми неща. Брат ми полудя. Воин в разцвета на силите си и див притеглящ. Изби ги всичките. Казваха, че се бил като лъв — все едно Анат го е обсебил. Избивал ги до разсъмване. Тогава народът на Агбалу се стекъл около него, обкръжили хората от племето тиру, старци и млади, търговци и цивилни, следващи войската, жени и пастири… и… — Преглътна. — И Ханишу ги изклал всичките. Лично. Тиру наброявали две хиляди фамилии, и тиру вече ги няма. — Подаде картата на Кип. — Внимавай какви спомени избираш да видиш, Кип. Защото ще запомниш това, което откриеш, завинаги.
Кип знаеше, че не бива да си отваря устата, но не можа да се сдържи.
— А ако истината в тази карта е различна от това, което са ти разказали?
Командирът извърна тъжните си очи към него.
— Не мисля, че ще има някакво значение. Загубих повечето хора, на които държах, и загубих брат си. Ханишу вече го няма. Беше сломен от това, което направи. Все още е несравним воин, но вече не вярва на себе си. Не може да води. Вече не е дори стражеви капитан. Не може да носи бремето на отговорността. Всеки път, когато вляза в спор с него, го губя за седмици. — Прокара длан по голата си обръсната глава. — Боя се, че преядох с истина напоследък. Та за това ли дойде да говориш с мен?