Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Градският палач се изплю от бойниците и заповяда на стрелците си да открият огън по Цветния принц, когато той излезе напред да преговаря. Притеглящите на Принца лесно отклониха стрелите.
Докато те осигуряваха прикритие от стрелците по стената, сапьорите — половината бяха бивши миньори — поставиха барутни заряди. Взривиха ги и след още час градът беше в пламъци.
Този път Цветния принц заповяда да няма никаква милост. Това щяло да е пример, така каза. Нареди да бъдат оставени живи само петстотин жени и деца.
Армията полудя. Лив остана в лагера. Макар да бе облечена като богата притегляща и макар да беше добре известно коя е, в Ергион не беше безопасно за сама жена. А и бездруго не искаше да види какво правят освободените на предишните си господари.
Вечерта един огромен мускулест мъж, чийто статут на бивш роб можеше да се разбере само по отрязаното му ухо, дойде в шатрата на принца, поклони се и му поднесе торба. Вътре беше главата на палача.
Цветния принц му даде шепа сребърни чипове, погледна го в очите и кимна. Когато звярът напусна, оставил обезобразената глава да кърви на килима, Койос Белодъб каза само:
— Удивително какво е готов да рискува един мъж за няколко минути с устата на опитна жена.
63.
Тап, свръхвиолет и синьо. Тап, зелено. Тап, оранжево. Тап, жълто. Тап, червено и подчервено.
Непрекъснато имам тези съновидения, докато съм будна. Преди Войната на Гайл да стигне до Ру, на любимата ми малка братовчедка Мийна бяха дали илитийски дракон. Където и да ходеше, играчката се люшкаше във въздуха над нея, вързана с връв за кръста ѝ, изобщо не спадна през двата месеца, откакто я беше получила. Мийна търчеше навсякъде и все пееше. Беше седемгодишна, а вече тренираше от две години. Чистият ѝ глас изумяваше и войниците, и придворните, макар тя да пееше някакви безсмислени, измислени от нея самата песнички, докато търчеше през града.
Мийна е мъртва. Щеше да е на двайсет и три години сега. Искаше да отиде в Хромария с мен. Казах ѝ: „Не.“ Разбира се, майка ѝ нямаше да ѝ разреши дори да я бях помолила. Най-вероятно. Не се опитах. Мийна умря в Чистката на генерал Гад Делмарта, хвърлиха тялото ѝ по стъпалата на Великата пирамида, с телата на останалите от фамилията ни. Петдесет и седем мъртви само на пирамидата. Много повече в града, макар тяхната смърт да беше нещо по-банално, някак си не бяха толкова важни — поне за мен.
Чудя се дали от Мийна щеше да се получи притеглящ, воин като мен. Нямах никакъв интерес към боя, докато онзи касапин не изби всичките ми близки. Станах доста добър воин обаче. Но явно недостатъчно добър.
А сега времето ми свършва.
С точността, която могат да постигнат само най-добрите сини, проучвам червената палатка, която е моята килия.
Битката за Гаристън трябваше да е последният ми бой. Двамата с Юсеф бяхме притиснати от бесовете и отделени от другите ветерани притеглящи, които бяха избрали доброволно да се бият до смърт, вместо да се присъединят към Освобождаването.
Двамата с Юсеф се сражавахме на противоположните страни във Войната на Призмата, Войната на Лъжепризмата, Войната на двамата Гайл. Една от най-добрите ми приятелки от Хромария беше убила първата жена на Юсеф. А Юсеф на свой ред беше убил нея. Двамата с Юсеф имахме изобилни основания да се мразим. Вместо това се влюбихме един в друг. Двама прекършени воини, уморени от война.
Избрахме да дадем последния си отпор заедно. Всички ветерани притеглящи се бяхме разделили на двойки, всеки въоръжен с пистолет и кама. Всички бяхме на ръба да разкъсаме халото, тъй че който го направеше първи, щеше да накара партньора си да го избави от лудостта. А ако останеше жива или жив, сам, всеки трябваше да сложи край на живота си.
Чудех се дали Юсеф може да ме убие, когато се стигне до това. Юсеф беше син, но също така беше червен. Така получи прозвището си, Пурпурния мечок. Мразеше това име, макар с недоволството си да изглеждаше глупаво. Но, както изтъкнах, това всъщност беше единственото възможно прозвище за него. Юсеф беше шест и половина стъпки висок, груб и космат, с чорлава брада, дълга тъмна коса и гъсти вежди. Беше мечок, и червен, и син, раздвоен бихром. Ръмженето му в отговор на хората, които го наричаха Пурпурния мечок, само направи така, че името му лепна.