Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
И се качваше по стълбата горе. Горе и скок. Горе и скок. Горе и скок. И отново. Често пъти се питах как ли изглежда лицето й, когато се забива във водата. Какво ли изразява.
Но случваше се да останем и съвсем сами денем. Понякога се измъквахме в боровата гора и бродехме по безшумния килим на иглиците, хванати за ръце. Освен това на стотина ярда от брега, точно срещу кейчето за лодката на Стантънови, имаше закотвен сал за скачане във водата. Ние с нея отивахме с плуване дотам, докато останалите лудуваха на брега или пък нямаше никой, лягахме по гръб на дъските, затваряхме очи и само върховете на пръстите ни се докосваха трепетно, сякаш кожата бе обелена и нервите оголени, сякаш цялото ми същество бе съсредоточено в тях.
Вечер оставахме сами доста често. Преди ходехме заедно Адъм и аз, а Ан се мъкнеше с нас, а сега всичко се обърна — ходехме заедно ние с Ан, а Адъм се мъкнеше с нас или по-често оставаше в къщи да чете Гибън и Тацит, защото по това време го влечеше древният Рим. Тази промяна настъпи по-леко, отколкото очаквах. На сутринта след нашата разходка с колата аз както винаги играх тенис с тях, а следобед отидохме да се къпем. Улових се, че непрекъснато следя с поглед Ан, но иначе друга разлика нямаше. А и в нея не забелязвах никаква промяна. Започнах да се съмнявам, че изобщо нещо се е случило, та дори, че предната вечер съм я водил на кино. Но тази вечер непременно трябваше да я видя.
Отидох у тях надвечер. Тя седеше на пейката-люлка на верандата. Адъм беше горе и пишеше някакво писмо. Нещо, което баща му бе възложил. След няколко минути щял да слезе. Аз не седнах, въпреки че Ан ме покани. Стоях на прага и се чувствувах много неловко, не знаех какво да кажа. После от мен се изплъзна:
— Хайде да идем до брега, да се поразходим. — И добавих колебливо: — Докато Адъм е зает.
Без да каже дума, тя стана, приближи се до мен, подаде ми ръка — за първи път, с което приведе в действие всички пожарни сирени, камбани и алармени звънци в мен, — след което двамата се спуснахме по стъпалата, по пътеката, прекосихме пътя и се насочихме към брега. Останахме там дълго. За толкова време Адъм би могъл да напише дузина писма. Но нищо не се случи, просто седяхме на края на кейчето за лодката им, клатехме крака, държахме се за ръце и гледахме залива.
Встрани от пътя за залива, точно срещу тяхната къща, имаше голям гъстак от мирти. Когато на връщане стигнахме до него, хванати ръка за ръка, аз се спрях в сянката на миртите, притеглих Ан към себе си — малко рязко и нескопосно, струва ми се, защото бях замислил това още по пътя към брега и дълго трябваше да се подготвям — и я целунах. Тя не се възпротиви, ръцете й висяха неподвижно, но не отвърна на целувката, а само я прие покорно като добро, послушно момиченце. Погледнах я в лицето: то беше спокойно, но засенчено от някакъв размисъл и съсредоточеност, като изражение на дете, което не може да реши харесало ли му е, или не новото ястие, което току-що е опитало. „Боже мой, помислих си, тя, изглежда, още не е целувана, макар да е на седемнайсет години“ — и едва не избухнах в смях — толкова смешно беше изражението й, а аз бях толкова щастлив. Целунах я повторно. Този път тя отговори на целувката — плахо, като че опитваше, но все пак отговори.
— Ан — казах аз, а сърцето ми бие, та ще се пръсне, и главата ми се върти, — Ан, обичам те, обичам те безумно.
Тя се беше хванала с две ръце за лененото ми сако, непосредствено под раменете, и го мачкаше в пръстите си, притиснала леко глава до гърдите ми, като че молеше прошка за някаква грешка. Тя не отговори на думите ми, а когато се опитах да повдигна лицето й, притисна го по-силно до мен и стисна още по-здраво сакото ми. Аз само стоях, галех косите й и вдъхвах свежия им мирис.
След известно време, не зная много ли, малко ли, тя се откъсна от мен и отстъпи крачка назад.
— Адъм ни чака — каза, — трябва да вървим.
Последвах я по пътя към тяхната врата. След няколко крачки по автомобилната алея в двора тя се позабави, за да мога да се изравня с нея. После ме хвана за ръка и така, ръка за ръка, продължихме към верандата, където би трябвало да ни чака Адъм.
Да, той беше там, защото видях да просветва цигара — огънчето се разгоря при дърпането, а после потъмня.
Държейки ме за ръка, но сега още по-здраво, като че изпълняваше някакво решение, Ан изкачи стъпалата на верандата, отвори със свободната ръка вратата и влезе, като вмъкна и мен след себе си. Постояхме няколко секунди така, хванати за ръце. После тя каза:
— Здравей, Адъм.