Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Обуздай го този немирник! — изтръби домакинът, а госпожица Дженсън кимна смирено и хвана момчето за лакътя. Зашушука му нещо на път към кухнята. Рубен дочу подсмърчането на сина си.
Нямаше време за лиготии. Трябваше да се стегне и да насочи всичките си усилия към безинцидентното протичане на вечерта.
Като се замислеше от какъв точно инцидент се боеше, направо го досмешаваше.
— Питие?
Жан го очакваше във фоайето с жена си. Французинът му подаде чаша с кехлибарена течност.
Рубен кимна. Пресуши чашата на една глътка.
— Да се заемаме.
Джипът на Стиви и Зандър наближи плажа, включвайки се в процесията от звездни персони, точеща се в посока на грандиозния плавателен съд. Емблема с инициалите „ВДМ“ в тъмносини и златисти багри украсяваше двете страни на луксозната яхта. Парапетът на горната палуба и носа бяха окичени с дребни декоративни крушки, сияещи меко с притъмняването на вечерта. Униформени служители с размерите на мравки от това разстояние се движеха по палубите като кръв, циркулираща през вените на гигантски сложен организъм.
Зандър я хвана за ръката.
— Как се чувстваш?
Стиви впери поглед напред, самото олицетворение на стоицизма в гълъбовосивия си костюм, творение на Ели Сааб.
— Съсредоточена — отвърна му тя. — Тук сме по важен повод и името му е Биб.
Той кимна.
— Може да се наложи да стигнем до крайности. Като се има предвид какво знаем…
— Ако се наложи. — Решението вече бе взето. — Истината ще помогне на Биби да се откъсне от миналото си.
Подготовката беше съществена и Аврора Наш не възнамеряваше да остави нищо на случайността.
Закрепи двайсетсантиметровия ловджийски нож в ластика на бикините си, насочвайки острието надолу, както я беше учил Били Боб Хокър по време на лятната почивка в ранчото на Том, и нахлузи дългата сребриста рокля през глава. Ефирната материя се спусна на вълни чак до глезените й. Беше пробила съвсем фин процеп на тайно местенце в надиплената талия.
Преглътна огорчението, което я тровеше от години.
Дали във всичко изприказвано и изписано за убийството имаше някаква истина?
В действителност ли преживяваше човек чак толкова силни емоции, настъпеше ли съдбовният момент за действие, моментът, в който трябва да забиеш ножа в месо, превръщайки се в човекоубиец?
Състрадание. Жал.
Не изпитваше нито едното, нито другото към Рубен ван дер Мейде.
На Арно Деверо не му беше трябвало много убеждаване. Съвестта му отдавна се беше надигнала. При срещата им в Париж Аврора имаше чувството, че от доста време е набирал смелост да й издаде тайната. Като че беше очаквал с нетърпение да разбули мръсните игрички на Ван дер Мейде. Сякаш бе вярвал, че излее ли душата си, ще я пречисти, ще получи прошка за ролята си в позорния спектакъл.
„Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.“
Изпращането на съобщението беше най-лесната част. Аврора не се боеше. Съзнаваше, че предприема решаваща крачка, че едно деветнайсетгодишно момиче не можеше да мери сили с високата позиция на Рубен — но и окото й не трепна. Имаше цяла армия зад гърба си, макар и воините още да не знаеха, че излизат на бойното поле. Всички деца като нея, измъчвани от подозрения, но подозрения твърде смътни, за да им сложат име, всички онеправдани деца, които усещаха, че нещо не е наред, но не успяваха да определят какво точно, всички, които живееха в сляпа заблуда и вероятно никога нямаше да прогледнат. Тази вечер щеше да ги поведе към полесражението.
Крачейки към чакащата отпред кола с развявана от соления бриз платиненоруса коса и сякаш на сбогуване огряно от залязващото слънце лице, Аврора прокара пръсти по окриляващите контури на оръжието си. Силно се надяваше през последното денонощие Рубен ван дер Мейде да е вкусил несигурността, преследвала я цели деветнайсет години.
Арно не знаеше кои са били биологичните й родители. Но един човек несъмнено знаеше. Сдобиеше ли се с тази информация, щеше да го накара да си плати прескъпо.
Колкото и да го накажеше, Рубен завинаги щеше да й остане длъжник.
Но Аврора имаше готовност да вложи всичко от себе си.
Пета книга
Отплаване
57
Рубен се почувства по-добре още в момента, в който стъпи на сто и двайсет метровата си гордост. Непревземаемата плаваща крепост беше най-солидното свидетелство за върховното му благосъстояние и влиятелност. И имаше страшно впечатляващ вид.