Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Ала моята собствена съдба бе безнадеждна. Знаех си, че никога повече няма да мога да избягам; че ще бъда държана да крея тук, дотогава, докато, по някаква зла ирония на съдбата, не ме прехвърлят през планините в Пиза, за да ме венчаят насила за братовчеда на мъжа, когото обичах. За да може злочестата прилика да ми напомня до края на дните ми, че са ми дали фалшификат, бледо копие на мъжа, когото желаех. И което беше най-лошото, брат Гуидо бе все още в „Барджело“ — в затвор, който бе лика-прилика на този, от който току-що бях избягала.
В отчаянието си се запътих директно към вграденото сандъче в прозореца ми — да не би майка ми да е претърсвала стаята ми? Не. Златото, което бях откраднала от нейната стая предишната нощ, си бе все още там. Извадих дукатите и ги завързах в кърпичката, която мислех да връча на Бонакорсо Нивола за услугите му. После залепих вързопа с монети плътно за кръста си, като колан за пари. Щом не могат да ми купят свободата, бих могла поне да ги изпратя на семейството му, както се бях заклела. В дъното на сандъчето зърнах и още нещо — намачкано и отдавна забравено. Извадих го. Копието на Ботичели.
Отворих прозореца с намерението да изхвърля картината в лагуната, защото тя бе унищожила Ена, Бембо, брат Ремиджо, Бонакорсо, брат Гуидо. И мен. Но въпреки това си оставаше единственото нещо, което ме свързваше с брат Гуидо. Единственото, което бяхме докосвали и двамата. Затова пръстите ми сграбчиха здраво пергамента и отказаха да го поверят на западния вятър. Насред воя и стенанието на топлия въздушен поток в ума ми зазвучаха отново думите на синьор Кристофоро, сякаш донесени с пролетния прилив.
Западният вятър. Западният вятър възвестява началото на пролетта. Зефир!
Затръшнах рязко прозореца. Запалих свещ. Развих внимателно картината и много, много внимателно, както правехме някога, я затиснах с няколко тежести. Погледнах отново към картината, която двамата с изгубената ми любов толкова често бяхме съзерцавали. Очите ми бяха привлечени от образа на Хлорида — майка ми, която днес бе вкусила човешка кръв. Изглеждаше невинна, уплашена и бягаща от синьокрилата ярост зад дясното й рамо.
Зефир.
Ръцете й бяха протегнати за помощ към Флора — към мен. Забелязах, че дрехата, която носи Хлорида, прилича много на тази, с която майка ми беше днес. А след това насочих очи към цветята, които излизаха от устата й. И в съзнанието ми зазвучаха думите на стария билкар.
Цветята изтичат като истини от устата й.
И в този момент си дадох сметка, че тези цветя трябва да означават нещо. Стиснах бясно челюст. Много добре. Щом не мога да избягам, мога поне да разбуля коварния план, който майка ми крои заедно с Лоренцо Медичи. Концентрирах се и започнах да сравнявам цветята, които излизаха от устата на нимфата, с онези, които вече бяхме открили в одеждите на Флора. Разрових се в изпълнената си с болка памет, за да си спомня всичко, изречено в ботаническата градина на манастира, налагайки си да си припомня неговото красиво лице, неговия сладък глас, неговите дълги пръсти, изписващи елегантно имената на всички цветя. Вторачих се във всеки отделен цвят. Доколкото можех да преценя, бяха общо десет, макар част от тях да се повтаряха — с други думи, от всеки вид цвете имаше повече от едно. Изброих общо четири различни вида и след известно време като че ли се сетих кои са те. Двете цветя, които бяха почти приклещени между зъбите на Хлорида, бяха окиченто, или така нареченото цвете „сто очи“ — често срещано в живия плет. След това определих малкото бяло цвете с жълтата тичинка като анемона, припомняйки си казаното от ботаника. Следваха две коралови рози, от абсолютно същия вид, който държах в полите си — розите, за чието преброяване положихме толкова много усилия, уви, напразни, защото така и не успяхме да стигнем до полезни заключения във връзка с числото трийсет и две. И накрая, двуглавата метличина, синя като лагуната на залез — фиордализо, кралската лилия. Десет цветя от общо четири вида. Окиченто, анемона, роза и фиордализо. Не можех да постигна нищо повече, защото, дори и да бях чувала латинските имена на тези цветя, за нищо на света не бих могла да си ги спомня — освен на розата, разбира се. Затова единствените отправни точки, върху които можех да работя, бяха числата четири и десет, или буквите О, А, Р и Ф.