Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Не – възпротивих се. – Тук ще говорим.
– Бате Мющак, аз не съм чужд човек, елате да влезем в магазина…
– Не – продължих да се съпротивлявам. – Сигурни ли сте, че аз съм ви я дал?
– Разбира се, че съм сигурен. Пазарувахте.
– Не! – поклатих глава. – Лъжете се. Не съм пазарувал от
вас.
Сбърчи вежди и носът му се изостри.
– Бате, срамота е… Приличам ли ви на крадец?
Ако настоях повече, току-виж забол юмрук в носа ми независимо от вида си на категория перо. Уплахата свърши работа и започнах да мисля трезво. Как наистина би ми откраднал картата човек, когото познавах от години?
– Не, моля ви, не ме разбирайте погрешно, Адем… Не ви обвинявам…
Изведнъж проумях колко е прав да настоява да влезем в магазина. Като нищо някой от полицаите можеше да излезе и да ни завари да спорим. Тръгнахме към магазинчето.
– По-добре да поговорим вътре…
Нали ви казах, говореше погледът му. Мълчаливо се отправихме към отсрещния тротоар. Значи онази вечер съм оставил кредитната си карта. Онази вечер на тази улица под снега…
От вратата на магазина ме блъсна топлата смесена миризма на пастърма, суджук, сирене и туршия. Влязох бързо. Адем с уважение се отдръпна и посочи зад щанда:
– Заповядайте, батко Мющак, елате насам… Не се вижда от улицата.
Леко се приведох, за да не закача наредените по рафтовете буркани с туршия и салца, и минах зад щанда. Адем хвърли поглед навън с присвити очи и измъкна плик от хладилника под касата.
– Това е ваше…
– Мое ли?
– Ваше, два сандвича с кашкавал и четири бири… Също като едно време… – погледна ме въпросително. – Наистина ли не си спомняте?
Задоволих се с поклащане на глава.
– Никак ли?
– Никак! Имам такова заболяване. Не помня какво съм правил. Не често, случва се през няколко години…
Естествено, не ми повярва, помисли го за оправдание, че не съм бил на себе си в момента на убийството.
– Странно. Но онази вечер дойдохте тук, батко Мющак. Представих се и вие се изненадахте, дори дума по дума повторихте онова, което ми казахте одеве. Сетне поискахте два сандвича с кашкавал и четири бири „Текел“. Такава бира вече няма, дадох ви друга. Сложих всичко в плик, подадохте ми кредитната си карта за плащане и написахте кода. Обърнах се за миг, а вие бяхте изчезнали.
Нищичко не изникваше в паметта ми. Нито образ, нито глас, нито проникваща в ноздрите силна миризма. Заинтересовано попитах, дано нещо изплува в съзнанието ми:
– Как съм изчезнал?
– Ей тъй на. Помислих, че сте видели някого на улицата… Госпожа Нюзхет… – докато говореше за старата ми любов, червеното му лице стана мръсножълто. – Реших, че сте излезли навън да говорите с нея и ще се върнете, но не го направихте…
Срамежливото съучастничество в погледа му и предпазливостта в поведението доказваха истинността на случилото се. „Старай се колкото щеш, от съдбата си не можеш избяга.“ Така казваше мама, опитвайки се да се утеши след скандал с баща ми. „Най-добре го приеми, момчето ми… Най-добре се съгласи и примири…“
Тъкмо се готвех да послушам съвета на единствения обичал ме истински човек, когато се намеси авторитетният глас на баща ми: „Само това не! Примиренчеството не ни подхожда, давай напред и все напред! Винаги има изход. Както нашите деди са проправили път през Желязната планина и са излезли от Ергенекон89, и ти…“
Усетих, че се олюлявам и ако изнудвачът не ме беше подхванал, щях да падна.
– Бате Мющак! Добре ли сте, бате Мющак?
Изобщо не бях добре. Вече два дни се опитвах да припадна пред непознати. Не дадох възможност на Адем да продължи и рухнах върху столчето под снимката на Ататюрк на стената в маршалска униформа.
– Кога точно дойдох тук?
Опита се да си спомни.
– Сигурно е било към седем… Не зная, може би малко по-рано… Но можем да проверим точния час…
И някой друг ли беше ме видял?
– Как ще го проверим?
Безпокойството в тона ми разтревожи и него.
– Нали има слип от кредитната карта за сандвичите и бирата, които не взехте… Ето тук… – отвори чекмеджето на касата и извади малко листче. – Тук пише часа: 19:38…
Така убийството ми беше регистрирано. Не само Адем, имаше и маркировка от касата – и свидетел, и доказателство… „Няма перфектно престъпление, Мющак. Убийците винаги допускат грешка. А детективите хващат грешките…“ Прекъснах жужащия в съзнанието ми бащин глас.
– След това видяхте ли ме?
Клепачите без мигли премигнаха; по лицето му се четеше решението на човек, все още не усвоил неморалността, но решил да тръгне по този път.
– Не ви видях. Помислих си, че както преди години сте отишли при госпожа Нюзхет. Каква любов само беше вашата… – усмихна се. – Когато магазинът е на улицата, човек неволно става свидетел на случващото се…
89
В легендата за Ергенекон се казва, че преди 3000 години тюркските племена са живели между планините Тангра и Алтай. След нашествието и обсадата от страна на китайски и монголски племена тюрките са били водени от Сив вълк, за да намерят път, който да мине през обсадата. След тази случка Сивия вълк заема главно място в турския фолклор и литература като пътеводител, закрилник и помагач на тюркските племена. – Б.пр.