Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Леле, каква отговорност!
– И какво от това? Какво искаше, нали беше много спешно?
Бернат беше написал един разказ и искаше да го прочета, така че усетих, че пак ще имаме разправии.
– Пиша непрекъснато. Макар че ти винаги ми казваш да зарежа писането.
– Добре правиш.
– Боя се, че имаш право.
– За какво?
– Че това, което пиша, няма душа.
– Защо няма?
– Де да знаех...
– Може би защото не е твоето средство за изразяване.
Тогава Бернат взе цигулката от ръцете ми и изсвири Caprice basque313 на Сарасате с шест или седем груби грешки. Когато свърши, каза видя ли? Цигулката не е моето средство за изразяване.
– Ти бъркаше нарочно. Познавам те, момче.
– Аз никога няма да мога да стана солист.
– Няма нужда да ставаш солист. Музикант си, свириш на цигулка, изкарваш си прехраната. Какво повече искаш, дявол те взел?
– Искам да печеля уважение и възхищение, не да си изкарвам прехраната. Като свиря втора цигулка, няма да оставя вечен спомен.
– Оркестърът оставя вечния спомен.
– Искам да бъда солист.
– Не можеш! Ти самият току-що го каза.
– Затова искам да пиша, писателят винаги е солист.
– Това едва ли е главната причина да се твори литература.
– За мен това е причината.
И така, трябваше да взема разказа, всъщност ставаше дума за цял сборник, прочетох го и няколко дни по-късно му казах може би най-хубав е третият, за амбулантния търговец.
– Това ли е всичко?
– Ами да.
– Не си намерил ни душа, ни нищо?
– Ни душа, ни нищо. Ама ти си го знаеш!
– Работата е там, че те гони злобата, защото правят на пух и прах твоите писания. Въпреки че на мен ми харесват, какво ще кажеш?
След тази принципна декларация за известно време Бернат престана да досажда на Адриа с произведенията си. Беше публикувал три сборника с разкази, които не разтърсиха каталонския литературен свят и най-вероятно не бяха разтърсили нито един читател. И вместо да се чувства щастлив с оркестъра, той търсеше как да си трови душата. Аз пък съм седнал да давам уроци как да постигнем щастието. Сякаш съм специалист. Сякаш щастието е задължителна дисциплина.
313 „Баски каприз“ (фр.). – Б. р.
* * *
Лекцията мина нормално, почти добре. Говорих за музиката, композирана по времето на Лайбниц. Пренесох ги в Лайбницовия Хановер314 и им пуснах да слушат музика от Дитрих Букстехуде315, по-точно вариациите за клавесин върху арията La Capricciosa (BuxWV 250), и ги помолих да помислят дали не им напомня една по-късна творба (но не много, нали така?) от един по-известен композитор. Мълчание. Адриа стана, върна назад лентата на касетата и им пусна да послушат още една минута изпълнението на Тревор Пинок316.
– Знаете ли кое произведение имам предвид? – Мълчание. – Не? – попита.
Един студент гледаше през прозореца. Някои бяха забили очи в записките си. Едно момиче клатеше отрицателно глава. За да ги подсети, им разказа за град Любек през онази епоха и отново попита не се ли сещате? Тогава свали скандално ниско летвата и каза е, хайде, не ми казвайте произведението, само автора. Един студент, когото не беше виждал досега, седнал на средните редици, без да вдига ръка, каза с въпросителен тон Йохан Себастиан Бах317? И Адриа отвърна браво! Произведението има подобна структура. Една тема, тази, която ви пуснах повторно, която напомня развитието на една вариация... Знаете ли какво? За лекцията в сряда се постарайте да разберете за кое произведение става дума. И го изслушайте два пъти.
– А ако не отгатнем кое е? – Момичето, което клатеше отрицателно глава.
– 988-то от неговия каталог. Доволни ли сте? Искате ли още помощ?
Въпреки че постоянно трябваше да свалям летвата, по онова време ми се искаше лекциите да траят по пет часа. Освен това ми се искаше студентите да се интересуват живо от всичко и да ми задават такива въпроси, на които ще мога да отговоря на следващата лекция, тъй като ми е нужна предварителна подготовка. Но Адриа трябваше да се примири с реалното положение на нещата. Студентите слизаха по стълбите към изхода. Всички, с изключение на този, който беше отгатнал отговора – той още седеше на мястото си. Докато вадеше касетата, Адриа, му каза струва ми се, че не съм те виждал досега. Понеже младежът не му отговори, вдигна глава и видя, че се усмихва мълчаливо.
– Как се казваш?
– Не съм твой студент.
– Тогава какво правиш тук?
– Слушам лекцията ти. Не ме ли позна?
Стана и слезе, без чанта и без записки, до катедрата на професора. Адриа, който вече беше прибрал всички книжа в чантата си, пъхна в нея и касетата.