Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Не. Трябва ли да те познавам?
– Как иначе... Всъщност ти си ми вуйчо.
– Аз твой вуйчо?
– Тито Карбонел – представи се и протегна ръка. – Видяхме се в Рим, в дома на майка ми, когато ти й продаде магазина.
Спомни си го: мълчалив юноша с гъсти вежди, който подслушваше зад вратата, сега вече хубав младеж, уверен в себе си.
Адриа попита как е майка ти, той отвърна добре, изпраща ти поздрави – и разговорът замря. Тогава попита:
– Защо дойде на тази лекция?
– Исках да те опозная по-добре, преди да ти направя предложението.
– Какво предложение?
Тито се огледа, за да се убеди, че в аудиторията няма никой друг, и каза искам да купя сторионито.
Адриа го погледна изненадан. Не реагира веднага.
– Не се продава – каза накрая.
– Като чуеш колко давам, ще я обявиш за продан.
– Не искам да я продавам. Не ме интересува колко даваш.
– Двеста хиляди дуро318.
– Казах ти, че не я продавам.
– Двеста хиляди дуро са много пари.
– И два пъти повече да ми предложиш, все тая. – Наведе се към самото му лице: – Не-я-про-да-вам. – Изправи се: – Разбра ли ме?
– Напълно. Два милиона песети.
– Ти слушаш ли, когато ти говорят?
– С два милиона песети можеш да си живееш прекрасно, без да четеш лекции на хора, които хабер си нямат от музика.
– Тито ли каза, че се казваш?
– Да.
– Тито, не.
Взе чантата и тръгна към изхода. Тито Карбонел не мръдна от мястото си. Може би Адриа очакваше, че ще го спре. Като видя, че никой не го задържа, се обърна:
– Защо проявяваш такъв интерес?
– Заради магазина.
– Аха. А защо майка ти не ми направи предложението?
– Тя не се занимава с тези неща.
– Аха. Значи тя нищо не знае.
– Говори каквото искаш, професор Ардевол.
– На колко години си?
– На двайсет и шест – излъга, само че аз разбрах това много по-късно.
– Значи покрай магазина си плетеш кошницата?
– Два милиона и сто хиляди песети, последно предложение.
– Майка ти трябва да бъде информирана.
– Два милиона и половина.
– Ти май не слушаш, когато ти се говори?
– Бих искал да знам защо не искаш да я продадеш...
Адриа отвори уста и отново я затвори. Не знаеше какво да отговори. Не знаеше защо не иска да продаде Виал, цигулката, която беше толкова тясно свързана с нещастията, но бях свикнал с всеки ден да свиря все по-дълго на нея. Може би заради всичко, което ми беше разказал баща ми, или заради историите, които си представях, като я докосвах... Сара, понякога само като погаля с пръст кожата на цигулката, се пренасям във времето, когато това дърво е расло, без да подозира, че един ден ще приеме форма, която ще го превърне в цигулка, в сториони, във Виал. Не го казвам като оправдание, но Виал беше като прозорец за въображението. Ако Сара беше тук, ако я виждах всеки ден... може би всичко щеше да бъде другояче... разбира се... де да бях я продал тогава на Тито, ако ще и за двайсет дуро. Но аз по онова време не можех и да подозирам за това.
– Е? – попита търпеливо Тито Карбонел. – Защо не искаш да я продаваш?
– Боя се, че нищо не можеш да направиш по въпроса.
Излязох от аудиторията с усещането за студ в тила, сякаш очаквах всеки момент предателски изстрел. Тито Карбонел не ме застреля в гръб и си въобразих, че съм оцелял.
314 Немският философ и учен Готфрид Лайбниц живее в Хановер от края на 1676 до смъртта си през 1716 г. – Б. р.
315 Немско-датски композитор и органист (1637–1707). – Б. пр.
316 Английски клавесинист и диригент (1946). – Б. р.
317 В края на 1705 г. младият Бах посещава Любек, за да присъства на един от знаменитите органни концерти, устройвани в църквата „Света Мария“, чийто дългогодишен органист е Букстехуде. – Б. р.
318 Едно дуро се равнява на пет песети. – Б. пр.
34
Бяха изминали две хилядолетия от Сътворението на света според десетичната система, когато бях подредил всички книги из къщата, но още не бях се заел сериозно с кабинета на баща ми. Адриа беше решил да прибере в третото чекмедже на бюрото с ръкописите, разпределени в пликове, купчината неподдаващи се на класифициране документи на баща му, които нямаха връзка с магазина, нито входящ номер, защото господин Ардевол вписваше в специален регистър всички ценни документи, които оставяше за себе си – по този начин започваше да се наслаждава на предмета, който беше преследвал дни наред, а може би и години. В библиотеката всичко беше подредено. Почти всичко. Само неподдаващите се на класификация документи не бяха класифицирани, но поне бяха събрани на едно място. Адриа беше ги беше натикал в третото чекмедже, с искреното обещание да ги прегледа веднага щом намери време за това. Явно му бяха нужни няколко години, докато намери време.