Изповядвам

Между документите в третото чекмедже беше кореспонденцията. Странно, че един толкова педантичен човек като баща ми е сметнал кореспонденцията за материал, неподлежащ на класифициране, и не е оставил копие от своите писма, а е запазил само получените. Бяха в две стари издути папки, които аха да се скъсат. Имаше отговори от някой си Морлен, вероятно на професионални запитвания на баща ми. Освен това имаше пет много странни писма, написани на безупречен латински, пълни с трудноразбираеми алюзии, от един свещеник на име Градник. Беше от Любляна. Говореше най-вече за непоносимата духовна криза, която от години го измъчвала. От думите му се разбираше, че е бил състудент на баща ми в Грегорианския университет; молеше го спешно да му напише мнението си относно богословски въпроси. В последното писмо тонът беше друг. Беше изпратено от Йесенице през есента на 1941 година и започваше с думите много е вероятно да не получиш това писмо, но не мога да не ти пиша, ти си единственият, който винаги ми е отговарял, даже когато бях най-самотен, като свещеник и гробар сред снеговете и леда на едно селце близо до Камник319, чието име се постарах да забравя завинаги. Може би това е последното ми писмо, защото е много вероятно да умра всеки момент. Вече стана една година, откакто хвърлих расото. Не е замесена жена. Всичко се свежда до загуба на вярата. Капка по капка губех вяра, не съумях да я запазя. Отговорен съм за това: confiteor. След последното писмо, което ти писах, и след твоите окуражителни думи, които за мен бяха голяма подкрепа, вече мога да говоря по-обективно. Лека-полека осъзнавах, че работата, която върша, няма никакъв смисъл. Ти трябваше да избираш между една неотразима любов и живота на свещеник. Аз не съм срещал жена, която да ме омае така. Всичките ми тревоги са духовни. Измина една година, откакто взех важното решение. Днес, когато цяла Европа е във война, установявам, че съм бил прав. Всичко е безсмислено, Бог не съществува и хората трябва да се защитават както могат от опустошителното време. Знаеш ли, възлюбени приятелю, толкова съм сигурен в направената крачка, че преди няколко седмици направих още една – постъпих в народната армия. Накратко, бих могъл да кажа, че съм сменил расото с пушка. По-полезен съм, като се стремя да спася моя народ от Злото. Съмненията се разсеяха, приятелю Ардевол. Преди години говорех за Злото, за Лукавия, за Дявола... но бях неспособен да разбера природата на Злото; опитвах се да размишлявам за злото, породено от чувство на вина, за злото от мъка, за метафизичното зло, физическото зло, абсолютното и относителното зло и най-вече – за първопричината за злото. И след толкова умувания, след като си бях блъскал главата, се оказваше, че трябва да изслушвам набожните жени от моята енория, които изповядваха ужасното престъпление, че не са спазвали достатъчно строго еднодневния пост преди причестяването. Боже мой, вътрешният глас ми казваше не е възможно, не е възможно, Драго, твоят живот губи смисъл, ако изобщо искаш да продължаваш да бъдеш полезен за човечеството. Напълно осъзнах това, когато една майка ми каза как така Бог позволява моята дъщеричка да умре в страшни мъки, отче, как така Бог не се намесва, за да предотврати това. Аз нямах отговор и като се чух как й чета проповед за първопричината за Злото, млъкнах засрамен, помолих я за прошка и казах, че не знам. Казах й не знам, Андрея, прости ми, не знам. Може би ще се разсмееш, скъпи Феликс Ардевол, ти който ми пишеш дълги писма в защита на егоистичния цинизъм, който според твоите думи изпълва живота ти. Съмненията ме задушаваха, защото се чувствах безпомощен пред сълзите, но сега вече не е така. Вече знам къде е Злото. Даже абсолютното зло. Казва се Химлер. Казва се Хитлер. Казва се Павелич. Казва се Лубурич и зловещото му творение Ясеновац320. Казва се СС и Абвер. Войната изважда на показ най-животинската страна на човешката природа. Но злото съществува и преди войната и не зависи от някаква ентелехия, а от хората. Затова моя неразделна другарка от няколко седмици насам е една пушка с телескопичен мерник, защото командирът ме смята за добър стрелец. Скоро ще влезем в битка. И тогава ще обезглавявам Злото с всеки изстрел. Не ме притеснява тази мисъл, щом на мушката държа нацист, усташ или просто, да ме прощава Бог, вражи войник. Злото си служи със страха и с абсолютната жестокост. Предполагам, че командирите ни разказват ужасяващи истории за противника, за да са сигурни, че ще се изпълним с гняв и всички ще искаме да се изправим лице в лице срещу него. Някой ден ще убия човек и се надявам да не изпитам никакво съжаление. Присъединих се към една група с много сърби, които живеят в хърватски села, но са били принудени да избягат от страх пред усташите; тук сме четирима словенци и един от многото хървати, които вярват в свободата. Макар да нямам военен чин, някои ми викат сержант, защото веднага ме забелязват, да, все така съм висок и дебел. А словенците ми викат отче, защото веднъж се напих и види се, съм се разприказвал, пада ми се. Готов съм да убивам, докато не ме убият. Не изпитвам никакви угризения, нито се разкайвам за това, което правя. Вероятно ще загина в някоя престрелка – говори се, че немската армия настъпва на юг. Всички знаем, че всяка военна операция оставя след себе си убити, ще има и сред нас. На война избягваме да се сприятеляваме, всички сме едно, защото всички зависим един от друг; оплак­вам смъртта на този, който вчера закусваше до мен и когото така и не успях да попитам как се казва. Какво говоря, свалям си маската: изпитвам ужас при мисълта да убия някого. Не знам дали ще мога. Но Злото това са конкретни хора. Надявам се да бъда смел и да мога да натисна спусъка, без да ми трепне сърцето.