Ноктите на Помирителя [bg]

— Хайде, свършвай по-бързо! — провикна се някой.

Погледнах към Морвена. С нежното си лице, блед тен,

тъжна усмивка и големи тъмни очи, тя можеше да предизвика нежелани чувства на симпатия в тълпата.

— Можем да я сложим да седне на дръвника — предложих аз на кмета. — И без това ми се струва по-подходящ за целта.

— Няма с какво да й завържем китките.

Вече бях си позволил да направя прекалено много забележки, за да му напомня, че той е този, който трябва да се е погрижил за това.

Оставих Терминус Ест, накарах Морвена да седне на дръвника и събрах ръцете й в древен поздрав. Взех нагорещеното желязо с дясната си ръка, а с лявата я стиснах за китките. Жигосах и двете й бузи, а после отдръпнах побелялото желязо. Писъкът за момент беше укротил тълпата, но сега тя отново закрещя.

Кметът се изпъчи и сякаш стана друг човек.

Нека я погледат.

Надявах се, че поне това ще избегна, но не казах нищо и помогнах на Морвена да се изправи. Дясната ми ръка все още държеше нейната, сякаш се готвехме да танцуваме някакъв танц. Така направихме бавна обиколка на платформата. Хетор не беше на себе си от възторг и макар да се опитвах да не слушам гласа му, в ушите ми ехтяха хвалбите му, че ме познава. Еузебия вдигна букета с рози нагоре към Морвена.

— Ето, вземи ги. Съвсем скоро ще ти трябват.

След като направихме още една обиколка, аз хвърлих поглед към кмета, който явно търсеше нова причина, за да удължи церемонията, но след като не намери такава, ми направи знак да продължа.

— Скоро ли ще свърши? — прошепна Морвена.

— Вече почти свърши — отговорих аз, сложих я да седне на дръвника и вдигнах меча си. — Сега затвори очи. Опитай се да мислиш за това, че почти всеки, който се е родил, умира. Дори и Помирителя, който ще се издигне като Новото слънце.

Бледите й клепачи с дълги мигли се затвориха и тя не видя как издигнах Терминус Ест. Проблясъците на оръжието укротиха тълпата и когато настъпи тишина, стоварих меча с всичка сила върху краката й. Ведно с пляскащия звук се чу и ясното чупене на бедрени кости. То беше ясно като… като звука, който се чува от бързите леви и прави удари на атакуващ борец. За момент Морвена запази равновесие, след това леко залитна. Използвах този момент, отстъпих крачка назад и с мек, хоризонтален удар, който е много по-сложен за изпълнение от вертикалния, прерязах врата й.

За да бъда откровен, ще кажа, че докато не видях бликащия фонтан от кръв и не чух тупването на главата й на платформата, не бях сигурен, че съм се справил. Без да го осъзная, бях се чувствал почти толкова нервен, колкото и кметът.

Това е момент, в който според древната традиция трябва да запазя достойнство й да се държа спокойно. Искаше ми се да се смея и да подскачам весело. Кметът разтърсваше раменете ми и дърдореше нещо, точно както си бях пожелал. Предполагах, че ми говореше някакви радостни безсмислици. Вдигнах меча си в едната ръка, отрязаната глава в другата и направих почетна обиколка на ешафода. Този път не се задоволих с един път, а изпълних кръга два, три, четири пъти. Лекият бриз отнесе кръвта към мен и украси маската и голите ми гърди в яркочервено. Тълпата беше полудяла и крещеше: