Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Пърси Долархайд се бе погрижил Тагарт да будува почти цяла нощ — всъщност цялата. Господ знае дали затворническият фургон ще пристигне преди Удроу Долархайд. А и да пристигне, и да не пристигне, какво ни чака…
Дъфи отново изскимтя и Лайл почти му изкрещя:
— Стой мирен, да те вземат дяволите, стой мирен!
Пърси Долархайд стискаше решетките, леко поосвестен, но все още повече пиян, отколкото трезвен.
— Знаеш ли, вие сте виновни за всичко това! — каза той и хвърли изпепеляващ поглед на Дъфи. — Да оставите така да ме хване неподготвен оня…
— Аааааа! Сприиии! — нададе вой Дъфи, когато Лайл пристегна последната превръзка около бицепса му.
Хлапетата в днешно време… никакъв кураж и никакъв мозък, помисли Тагарт, имайки предвид не само Пърси, но и част от помощниците си. Не че можеше да си позволи придирчивост, предвид положението в Абсолюшън.
Тагарт се отлепи от стената. Беше твърде напрегнат, за да стои на едно място. Задели кратка мисъл за внука си Емет. Добро момче — Тагарт се надяваше да порасне и добър мъж. Но с тази работа бе трудно да опази момчето да не види или да не научи твърде много. Смътно се дивеше и се благодареше, че Емет още не е дошъл след като се е погрижил за конете.
Тагарт предполагаше, че момчето се е прибрало, а Хуанита, икономката, го е нахранила и го е сложила да спи, както обикновено. Бог да я поживи! Тя беше добра жена, която сама беше отгледала своите седем деца. Добре се грижеше и за Емет още откак майка му, единствената дъщеря на Тагарт, почина. Сигурен бе, че тя ще продължи да се грижи за момчето, дори ако някой ден се случи нещо с него… Лицето на Тагарт отново посърна и новото му настроение прогони съжалението и умората от очите му. Той отиде до стойката за оръжия и започна да раздава ловни пушки и двуцевки на наместниците си. Щеше да има нужда от всичките си хора и по-добре да са въоръжени до зъби, когато дойдат Удроу Долархайд и хората му.
Пърси ги наблюдаваше от килията си и по всичко личеше, че знае какво следва.
— Защо за ваше добро не ме пуснете още сега? Ще кажа на баща ми, че нищо не е станало…
— Само че стана! — Тагарт се обърна към него, все още с пушка в ръка, а по лицето му имаше повече примирение, отколкото огорчение. Подаде оръжието на Лайл и го попита тихо:
— Къде е затворническият фургон?
— Пътува насам… — по лицето на Лайл се четяха същите противоречиви чувства като у Тагарт.
Шерифът започна да раздава патрони.
— Трябва бързо да го разкараме оттук — промълви той.
— Какъв фургон? — попита на висок глас Пърси.
Нищо му няма на слуха…
— Какъв фургон!? — извика отново той.
Тагарт се опита да запази равнодушието в гласа си.
— Ще те закараме при федералния шериф в Санта Фе.
— Федерален шериф?!
За пръв път Тагарт имаше удоволствието да види как няколко прости думи изтриват непоносимата усмивка от физиономията на нехранимайкото.
— Ти какво!? Май съвсем си се побъркал!? — отново се развика Пърси, силно, но с някаква умоляваща нотка в гласа. — Да не съм ти Джеси Джеймс! Това може да ти струва нещастния животец? Баща ми само ако чуе, че ме буташ в оня железен фургон, ще те утрепе!
— Пърси, ти рани служител на закона — повтори Тагарт като се чудеше дали значимостта на стореното ще си пробие път до ума на Пърси, независимо дали е пиян, или трезвен. — Няма нужда да ти…
Шерифът внезапно млъкна и се закова пред таблото с обявите за издирвани престъпници и промени в териториалните закони. Свали едно от обявленията и се втренчи стъписан в него.
— Ама нищо му няма! — Пърси махна с ръка към Дъфи, който пък му се намръщи. Долархайд очевидно не забелязваше, че шерифът не го слуша. — Оправихте го! Топките ме болят повече от рамото му!
— Кучият му син… — измърмори Тагарт. Вдигна поглед от обявата. Семейство Долархайд вече изобщо не го интересуваха.