![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Прострелял е Дъфи — рече тихо Лайл. — Само драскотина — добави той, щом видя как лицето на Тагарт се изопва.
След това изражението на шерифа стана зловещо.
— Беше… ъъъ… беше предупредителен изстрел! — викаше Пърси. — Не бях виновен! Изскочи сякаш от нищото! — Пърси посочи с пистолета си зад Тагарт и Лайл, където някакъв непознат стоеше на улицата. — Срита ме без предупреждение! Направи ме на глупак!
Ти сам отдавна си свършил това, помисли Тагарт.
Човекът, когото сочеше младежът, беше странник. Мълчеше и не се опитваше да даде своя версия на истината. Той просто стоеше и наблюдаваше случващото се, с изражение, което Тагарт не можеше да разгадае.
Шерифът се зачуди кой ли е той. Мъж, който смачква фасона на Пърси Долархайд, а след това просто си тръгва, не е обикновен странник.
Тагарт премести очи върху Пърси. Около него обичайните подмазвачи и Нат Колорадо оформяха плътен кръг. Всички бяха на коне, включително и Пърси.
— Прекрачи граница, Пърси! — каза Тагарт, достатъчно силно, за да чуят всички. — Трябва да те приберем!
Тагарт стискаше пушката, но това не е голямо успокоение, когато Нат Колорадо е обърнал коня си с лице към теб. Ръката на полуапача кръжеше над кобура — погледът му бе почти добронамерен.
— Тагарт, знаеш, че това не е добра идея!
Тагарт знаеше, че Колорадо трябва да върши работата си за бащата на Пърси Долархайд и че ще я свърши — каквато и да е тя. Апачът стреляше бързо и смъртоносно, но не беше луд — всъщност вероятно бе най-нормалният човек в цялата шайка на Долархайд. Тагарт разбираше много добре позицията на Колорадо. Но и той имаше работа за вършене и Нат трябваше също да го разбере.
— Нат, знаеш, че е пролял кръвта на служител на реда — каза Тагарт и хвърли поглед на Пърси. — Нямам избор! Разкарай хората си оттук, веднага!
Нат погледна първо Пърси, а след това непознатия на улицата. Сведе глава и се замисли. Накрая отпусна ръка на хълбока си, кимна на Тагарт и обърна бавно коня си, знак за останалите да сторят същото. Стрелбата значително бе отрезвила шайката.
— Нат, копеле мръсно! — закрещя Пърси. — Къде отиваш, бе? Не си и помисляй да ме оставяш!
Нат се обърна.
— Ще кажа на баща ти какво стана днес — рече той с безизразен глас.
След това си тръгна. Останалите го последваха.
Тагарт ги изпрати с поглед. Обзеха го смесени чувства — само такива го сполитаха напоследък. Пое дълбоко въздух и издиша. Бедата засега е овладяна. Но когато случилото се стигне до ушите на Полковника…
— Мамицата му! — изруга той и се обърна към Лайл, който още стоеше до него: — Това ще ни навлече само неприятности.
После погледна Пърси, който бе обграден от наместници му. Тагарт му направи знак с пушката си и Пърси предаде пистолета, който още беше в ръката му. Двама наместници помогнаха на Дъфи да се изправи и да влезе в кантората, а Лайл се върна да довлече Пърси след тях и да го заключи в килията.
— Не беше нарочно! — викаше Пърси, но никой не го слушаше.
Тагарт приближи странника, който още наблюдаваше случката.
— Джон Тагарт — рече шерифът и му подаде ръка.
Мъжът се ръкува с него без да отделя очи от лицето на шерифа. Само че не каза името си. Всъщност, не каза нищо. Тагарт забеляза гривната на лявата му китка — лъщеше като мазен метал на следобедното слънце. Никога не бе виждал подобно нещо, а очите му сякаш нарочно страняха оттам. Някаква част от ума му като че ли казваше, че мъжът му изглежда познат…
Непознатият се обърна и тръгна надолу по улицата.
— Хей, господине! — викна след него Тагарт. — Познавам ли те отнякъде?
Мъжът се обърна и се загледа в лицето на шерифа, сякаш да си спомни дали го е виждал преди. Добре поддържаният дълъг мустак на Тагарт не се забравяше лесно, дори на място, където мнозина се опитваха да си отгледат подобно украшение на лицето. А и значката беше запомняща се.
Мъжът поклати глава.
— Не бих могъл да кажа — сви рамене и отмина.
Тагарт влезе в кантората.
Налагаше се да посрещне това, което знаеше, че го очаква вътре.
Една жена, която бе наблюдавала всичко, напълно незабелязана, излезе от сянката между две сгради и последва непознатия. Тя се размина с Тагарт, но той дори не я погледна, макар да беше нова в града — и много по-необичайна от безименния мъж.
Единствено черното куче, дошло заедно с непознатия в Абсолюшън, като че ли я видя и я последва. Тя крачеше бавно по тротоара, без да се приближава до мъжа, но и без да го губи от поглед.
Сенките на стадото крави, които пасяха наблизо, се удължиха. Слънцето се спускаше към хоризонта и вечерният бриз започна да поразсейва жегите.