Смъртта на царете [bg]

— Защо използваме кораби, които не могат да хващат пиратите? Можем да прочистим Маре Интернум за по-малко от година, ако ги накараме да ни се подчинят.

Пракс се усмихна, явно доволен от въпроса.

— Да ни се подчинят ли? О, случва се, но те са по-добри моряци от нас, нали знаеш. Има големи шансове да ни ударят и да ни потопят, преди да сме изкарали хората на палубата. Разбира се, ако можем да прехвърлим легионерите на техните палуби, ще спечелим битката.

Издуха бавно въздуха от надутите си бузи и се опита да обясни.

— Трябват ни нещо повече от леки и бързи кораби, макар че Рим няма да сложи килове, поне докато съм жив. Трябват ни професионални екипажи за греблата. Три реда гребла — можеш ли да си представиш какво ще направят с тях нашите мускулести роби? Ще ги направят на трески още първия път, когато се опитаме да увеличим скоростта. Скъпо е да обучаваме екипажи, а от гледна точка на сената не ни трябва да плащаме и надници. Даваме някаква сума за купуване на роби и след това корабът на практика се управлява сам. От време на време потапяме по някой пиратски кораб, но после винаги се появяват нови.

— Просто изглежда… потискащо на моменти — каза Юлий.

Искаше да каже, че е лудост най-силната нация в света да бъде надмината в корабоплаването от половината кораби в моретата, но Пракс беше резервиран, което не оставяше място за коментари въпреки дружелюбното му отношение. Имаше една линия, която младият офицер не биваше да прекрачва, макар че тя беше по-малко очевидна, отколкото с някой друг.

— Ние сме сухоземни хора, макар че някои като нас се влюбват в морето. Сенатът гледа на корабите като на средство за прехвърляне на войници за битки в други земи, както направихме в Митилена. Може би ще осъзнаят, че е също толкова важно и да управляваш вълните, но както казах, няма да стане, докато съм жив. Вярно, „Акципитер“ е малко тежък и бавен, но такъв съм и аз, а корабът е на два пъти повече от моите години.

Светоний се засмя угоднически и Юлий премигна и се навъси, но Пракс като че ли не забеляза. Спомни си, че някога Тубрук беше казал нещо подобно, когато го накара да загребе от тъмната пръст на имението в ръцете си и да помисли за поколенията, които са я подхранвали с кръвта си. Сякаш се беше случило преди цял един живот. Тогава баща му беше жив, Марий все още беше консул с блестящо бъдеще. Юлий се запита дали някой се грижи за гробовете им. За миг тъмните вихри на тревогите, които винаги плискаха мислите му, излязоха на повърхността. Той си каза отново, както правеше винаги, че Тубрук ще се грижи за Корнелия и за майка му. Не вярваше на никого дори и наполовина толкова, колкото на този мъж.

Изведнъж Пракс се взря в брега и замръзна. Любезното му изражение изчезна, заменено от твърдост.