Тебеширения човек [bg]

− Барбекюто е отзад — информира родителите ми той, а после ме сграбчи за ръка. — Ела да видиш илюзиониста. Невероятен е.

Дебелия Гав имаше право. Той наистина беше невероятен. Барбекюто също си го биваше. Имаше и всякакви игри, както и две кофи с водни пистолети. След отварянето на подаръците (при което моята магическа топка пожъна подобаващ успех) си направихме истинско водно сражение с останалите деца. Въздухът бе толкова сух и горещ, че не успявахме дори да прогизнем.

По едно време ми се доходи до тоалетната и ръсейки капки вода, се отправих обратно през двора. Възрастните стояха на малки групички, подрънкваха с чиниите си и пиеха бира от бутилки и вино от пластмасови чашки.

Изненадващо, бащата на Ники също бе тук. Не очаквах, че свещениците си падат по неща като партита и забавления. Все още носеше бялата си якичка, която блестеше на слънцето и се виждаше от километър разстояние. Мина ми през ума, че трябва да умира от жега с нея. Може би затова така се наливаше с вино.

Той говореше с нашите, което също ме учуди, защото те не бяха сред най-примерните му енориаши. Мама ме забеляза и се усмихна.

− Добре ли си прекарваш, Еди?

− Да — отвърнах. — Супер.

Тя кимна, но не изглеждаше много щастлива. Докато отминавах, чух татко да казва:

− Не мисля, че това е тема, която трябва да обсъждаме на детско празненство.

− Но тук става дума за живота на нашите деца — едва достигнаха до ушите ми думите на преподобния Мартин.

Това не ми говореше нищо, просто обичайните щуротии на възрастните. Освен това вниманието ми бе отвлечено от една позната фигура. Висока и слаба, покрита с тъмни дрехи и голяма широкопола шапка въпреки убийствената жега. Господин Халоран. Той стоеше в далечния ъгъл на двора, край статуя на малко момче, пикаещо в басейнче за птици, и бъбреше с неколцина майки и татковци.

Стори ми се леко странно, че родителите на Дебелия Гав са поканили учител на партито му, но може би просто се опитваха да го накарат да се чувства добре дошъл в града. Те си бяха такива. Освен това Дебелия Гав веднъж ми бе казал, че държат да познават всички, защото по този начин били наясно кой с какво се занимава.

Господин Халоран се озърна така, сякаш бе почувствал моето присъствие, видя ме и махна с ръка. Аз също вдигнах леко моята в отговор. Беше неловко — вярно, че заедно бяхме спасили Момичето от въртележката, но той си оставаше учител, а не беше яко другите да те виждат, че се поздравяваш с един учител.

Той като че ли прочете мислите ми, кимна едва и отново се обърна на другата страна. С благодарност, понеже вече и мехурът ми се пръскаше, забързах към къщата и влязох вътре през френския прозорец.

Всекидневната бе хладна и сумрачна. Изчаках, докато очите ми привикнат. Подаръците бяха разхвърляни навсякъде. Десетки и десетки играчки. Такива, каквито и аз бих искал за своя рожден ден, но знаех, че никога няма да получа. Огледах се завистливо… и тогава я видях. Средноголяма кутия, стояща точно в средата на стаята и увита в хартия с анимационни герои. Още неразопакована. Вероятно някой закъснял гост я беше оставил. Иначе нямаше начин Дебелия Гав да пропусне да отвори подарък.