Списъкът на съдията

— Основателен въпрос. Може да го направя, Лейси.

Току-виж, се окажа принудена, но имам колебания. Какво ще направи полицията според теб? Ще възобнови пет стари разследвания в пет различни щата? Едва ли. Не забравяй, че все още не мога да им предложа нищо конкретно, пък и те почти са вдигнали ръце.

Лейси отпи от кафето си и кимна, без да е убедена в думите й.

— Има още една, по-важна причина, поради която не мога да отида да ги увещавам с оскъдни улики, и тя ме ужасява.

— Страхуваш се от него.

— И още как. Той е твърде умен, за да извърши убийство и след време да свали гарда. Двайсет години действам с предположението, че той е някъде там, наблюдава и продължава да крие следите си.

— Но искаш от мен да се замеся.

— Длъжна си, Лейси. Няма кой друг.

— Съмнявам се.

— Вярваш ли ми?

— Не знам, Джери. Наистина не знам. Извинявай, но още не осъзнавам какво се случва.

— Ако ние не го спрем, ще убие отново.

Лейси се замисли над думите й и изтръпна от нехайното подмятане на това „ние“. Избута чашата с кафето и каза:

— Джери, чух предостатъчно за един ден. Трябва да го асимилирам, да преспя и да се ориентирам.

— Разбирам, Лейси. Но ти също разбери, че съм съвсем сама. Живея с това от много години. То погълна живота ми и понякога буквално ме изтиква на ръба. Прекарала съм безброй часове с психотерапевти, но още съм нестабилна. Това доведе до развода ми и едва не съсипа кариерата ми. Не мога обаче да се откажа. Заради баща ми не мога. Ето, най-сетне стигнах дотук и мога да кажа на някого, на благонадежден човек.

— Не съм спечелила доверието ти.

— Но въпреки това го имаш. Нямам никой друг. Нуждая се от приятелка, Лейси. Моля те, не ме изоставяй.

— Не става дума за изоставяне. Най-важният въпрос е какво се очаква да направя аз. Ние не разследваме убийства. Това е работа на щатските шерифи, може би дори на ФБР. Просто не разполагаме с нужните ресурси.

— Но въпреки това можеш да ми помогнеш. Да ме изслушаш, да ми подадеш ръка. Все нещо можеш да разследваш. Комисията по съдийска етика има право да издава призовки. В случая с казиното разобличихте корумпирана съдийка и цяла престъпна банда.

— Със сериозна външна помощ, предимно от страна на ФБР. Не съм сигурна, че си наясно как действаме, Джери. Не се заемаме с обвинения, докато някой не подаде жалба. Дотогава не предприемаме нищо.

— Жалбата може ли да е анонимна?

— Отначало да. После не. След като бъде подадена, разполагаме с четиресет и пет дни да разследваме обвиненията срещу някой съдия.

— Уведомявате ли го за вашето разследване?

— Зависи. В повечето случаи разбира, че има проблем. Жалбоподателят дава израз на недоволството си, става ясно, че нещо не е наред. Някои спорове са се точили с месеци, дори с години. Не е рядкост обаче съдията да остане изненадан. Само ако преценим, че обвиненията имат основание, което не се случва често, му изпращаме официално уведомление.

— И тогава той ще научи името ми?

— Обикновено така става. Не помня случай, в който жалбоподателят да е запазил пълна анонимност.

— Но е възможно, нали?

— Трябва да го обсъдя с директорката ни.

— Това ме плаши, Лейси. Мечтая да разоблича убиеца на баща ми. Другото ми желание е името ми да не става публично достояние. Твърде опасно е.

Лейси погледна часовника си и побутна чашата си още малко. Въздъхна и каза:

— Чух и видях достатъчно за един ден, а ме чака дълъг път. Хайде да спрем дотук.

— Добре, но трябва да ми обещаеш пълна поверителност. Ясно?

— Разбирам, но трябва да го обсъдя с шефката ми.

— Може ли да се разчита на нея?

— Отговорът е „да“. Знаеш, че въпросът е деликатен. Става дума за репутацията на действащ съдия, длъжни сме да бъдем дискретни. Никой няма да научи нищо, докато не се наложи. Съгласна ли си?

— Добре, но непременно ме дръж в течение.