Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
— Жизненият опит се моделира…
— Точно така. Моделира се. Но как се моделира? Първият експеримент е бил такъв: взели са не знам колко хиляди страници текст от Джордж Вашингтон — писма, статии, дневници, мемоари — и ги вкарали в машината да преброи думите. Направили сложен модел — коя дума с каква вероятност в близост до какви други думи се среща. Идеята им била, че ако накарат машината да генерира текст със същите вероятностни параметри, той ще изглежда като писан от Джордж Вашингтон. А това би значило, че успешно са моделирали личността на Вашингтон. И жизненият опит се свежда до ред от вероятностни матрици, описващи употребата на думите. Е, така и се оказало…
— За латентното семантично индексиране ли говориш? — сеща се Сидорчук. — Но реалните приложения са по-сложни. Включват се и бази знания, и други неща…
— Включват се. Но основното си остава броенето на думите. И ако си дойдем на приказката — жизненият опит реално се моделира по части. Една компания прави модул за медицински знания. Друга — модул за махленски жаргон. А клиентският компютър въобще не мисли, той само се връзва. Към нужния интелигентен модул. Интелигентността е свойство на отдалечения сървър. Но същото е и с хората! Ето, някой ти говори нещо, дето уж той си го мисли, а всъщност му го шушне в реално време някой бот през зъркелите. Въпрос с неповишена трудност: с кого говориш тогава? С човека или с бота?…
— Не виждам какво е виновен конструктът тук — възразява Сидорчук и бърше потно чело с опакото на дланта. — И преди е било същото: ти приказваш уж с някой, а той ти отговаря каквото са казали по телевизора. Или каквото е прочел в наръчника. Хората винаги са повтаряли чужди мисли. Още от пещерите и шаманите. И ако си мислиш, че този нашия разговор вече не са го водили на няколко хиляди други места няколко хиляди други хора…
— Така! Да видим обаче еволюцията. Историческата тенденция. Коефициентът на интелигентност на човека се увеличава, но бавно. Примерно се удвоява за хиляда и нещо години. А количеството знания се удвоява за колко? Горе-долу за петнайсет. Още по-бързо се усилват комуникациите. От шамана хората са чували по няколко лафа седмично на корпоративното събрание… или както там се е казвало. А на нас ежеминутно ни надуват главата телевизори, вестници, книги и какво ли още не. Сега ни я надуват и през зъркелите. И става като при компютрите. Преди във всяка машина са стоели и операционна система, и бази знания, и програми, и всичко. Сега какво е? В клиентската машина има само комуникационни протоколи. И нещо, което може да се нарече операционна система само защото заема много памет и иска много процесорен ресурс, а иначе нищо не върши. Целият машинен интелект е на отдалечени сървъри. Същото става с хората. Едно време човек е държал масата свои знания в главата си. Сега човекът със зъркели е отдалечен терминал, който се връзва към едни или други конструкти…
— Пак нищо ново няма тук. Знанията са излезли извън човека още откакто са измислили писмеността.
— И да не е ново, тенденцията е отявлена. Колкото повече се усилват комуникациите, толкова повече задачи прехвърля единицата върху системата. Сега знаеш ли какво разработват? Мнемоинтерфейс. Целта е директна мисловна комуникация на мозъка с машината. А не, както при неврокуплунга, да се минава през периферната нервна система… Представи си сега един мозък с мнемоинтерфейс, вързан към мрежата. Той си помисля нещо, мисълта се предава към някой конструкт или към търсачка, мрежата отговаря — и отговорът идва във вид на мисъл в главата. Без никакви зъркели! И представи си човек, който от съвсем млад е свикнал с мнемоинтерфейса до такава степен, че вече не прави разлика между своите и мрежовите мисли… Но това вече няма да бъде личност, поне според днешните представи. Какво ще се получи като цяло, сещаш ли се?
— Знам, глобален мозък ще се получи. Или метамозък, както го наричат други. Всички съзнания свързани заедно. Вече съм я чел някъде тая теория…
— Правилно, метамозък. Но знанията в него ще се държат от машини, мислите ще се пораждат също от машини… меметичните17 и агоричните процесори нали затова служат? Тия с теориите си мислят, че човекът ще бъде основна градивна единица в метамозъка. Но той всъщност ще остане само периферно устройство, терминал, пращащ заявки към машинните интелекти…
Балабан млъква. До хребета остават само двайсетина крачки и всяка клетка от тялото на Сидорчук предчувства наближаващата почивка. Най-накрая обувките на Балабан стъпват на билото, широко само няколко метра. Сидорчук вижда един широк плосък камък, сваля раницата и сяда отгоре му. Балабан също сяда и си развързва обувките. Явно нещо го убива.
17
меметика (англ. memetics) — наука, разглеждаща културните и езикови шаблони подобно на гени, а тяхната еволюция — подобно на генетичната еволюция.