Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
А иначе Балабан е добър човек. Без съмнение. Сидорчук отново си спомня оня кошмарен следобед, когато му натресоха проверка от копирайтския интерпол. „Ревизия на верблюда май, а?“ — подхвърли тогава, въпросително вдигнал вежди, случайно минаващият покрай запечатания му кабинет Балабан. И още преди Сидорчук да му отговори, разбра всичко. Попита включен ли е вътре компютърът — през обедната почивка повечето сътрудници не си спираха машините, — заведе Сидорчук в своята стая и оттам, през някакъв нелеп архивен терминал, зачисти всички нелицензирани филми и програми от диска му. Без дори да го попита за парола. Спокойно, делнично. Сякаш махаше косъм от ревера на сакото му, а не го спасяваше от уволнение и глоба в особено големи размери…
…А! Балабан се е появил. Едрата му фигура настъпва откъм вестибюла. Паркетът скърца под тежките армейски обувки. С коженото си яке Балабан прилича на червен комисар от исторически филм на ужасите. Погледите се обръщат към него. Той отвръща с гръмогласни поздрави: „А-а-а, Майер! А-а-а, Франдсен! А-а-а, Ибн Сидор!“ Здрависва се с две ръце.
— Защо чак сега, колега? — питат го.
— Методът на стандартното закъснение — обяснява охотно Балабан. — Установено е, че големите началници пристигат на приема средно 45 минути след началото. Значи, ако и аз закъснея, оракулските софтове ще ме вземат за началник…
А в този момент отзад се появява истинският началник. Альоша Асанович. Голям, зачервен и подпухнал, сякаш излиза от баня. Явно е пийнал още преди да дойде. Балабан е с гръб и не го вижда. Чак след секунда съобразява накъде обръщат погледи колегите. Обръща се и той. Двамата с Асанович се гледат, викат едновременно: „Е-е-е-е!“, разперват приветствено ръце, лицата им грейват.
— Е-е-е, Балабане! — вика Асанович.
— Е-е-е, началник! — вика Балабан и двамата се вкопчват в мъртва братска прегръдка.
— Нещо много време не сме се виждали, Балабане! — хили се Асанович. — Ще вземем да се забравим!
— Нищо, началник, ще си пишем по-често, ако не се виждаме! — хили се Балабан. Двамата се откопчват от прегръдката и сега само приятелски се млатят по раменете. От якето на Балабан се вдига прах. От лъскавия костюм на началника — почти не. Някой отстрани киха.
Асанович хваща Балабан и го влачи подръка към бара, поздравявайки пътем изпречилите му се подчинени. Двамата енергично разпиляват стройната траектория на Паркинсън. „Зор сега ще види поведенският софт! — злорадства Сидорчук. — Ще калибрира социалните траектории на куково лято!“ Двамата големи си избират чаши. Пълнят ги с нещо от типа на текила, доколкото се вижда от мястото на Сидорчук. Балабан вади от джоба си малко шишенце и капкомер.
— Ща йе то, Балабане? — шефът минава на туземски език.
— Сливова есенция, началник! — отговаря Балабан също на туземски.
— Йех!!!
Балабан капва по малко в двете чаши. Двамата с Асанович са земляци — родните им градове са на двайсетина мили един от друг. Макар всъщност да не са родни градове, а родни села. И освен това недалновидни исторически дейци са прокарали между тях държавна граница… Балабан предлага да капне от есенцията на околните. Околните отказват вежливо, решително и панически.
— Ха наздраве, Балабане! — отново на туземски.
— Наздраве, началник!
Чашите се засилват за удар. Фрас!!! Тази на Асанович не издържа и се троши. Съдържанието се пролива на паркета. Замирисва на нещо — може би не чак гнусно, но непривично за тънкото корпоративно обоняние. Околните гледат вежливо, нерешително и панически. Дотърчава лакей с парцал.
— И-и-иии, бияч! — Балабан гледа гордо чашата си.
— Давай пак! — вика Асанович и избира друга чаша.
— Стига, началник, ще изпотрошим амбалажа, после от легена ли ще лочи персоналът?
Шефът обаче настоява за реванш. Отново фрас!!! Този път се троши чашата на Балабан. Отново се проливат течности. Стъкларийският турнир е завършил наравно. Балабан пълни нова чаша, двамата мирно пият, викат „Йех!“ и бършат усти с опакото на ръцете.
Околните гледат вежливо, но май недоумяват. Във всеки случай недоумява Сидорчук. Вътрешният му поведенски софт звънко начислява черни точки на началника. „Неуважение към колектива (говори на туземски). Силно изявен егоцентризъм. Държи се фамилиарно с отделно взети подчинени. Етнически пристрастия в отношенията с персонала. Слабо управляеми емоции. Пристрастен към алкохола…“ А вътрешният софт на Сидорчук е съвместим с външния оракулски такъв. Значи подобна характеристика за шефа ще разпечата утре принтерът в кабинета на мениджъра по кадрите. С копия до психолога Барбара Уест и до борда на директорите на Комитета… Вярно, Асанович е на поста не по заслуги, а по квота. Като представител от четвърти-пети функционален тип. Но чак такъв непукизъм да проявява не е хубаво. Могат да го сменят просто с някой друг като него, от четвърти-пети функционален. Ще намерят отнякъде…