Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
— А, значи клониш към това, че не техниката служи на човека, а човекът на техниката — сеща се Сидорчук.
— Вярно си забелязал.
— И сега ще обясниш, че трябва да се борим срещу техниката може би? Назад към природата? Това го искат зелените. Но ти, Балабане, ми приличаш на всичко друго, но не и на зелен…
— А защо трябва да се борим? И изобщо какво ненормално виждаш в това — че човек служи на техниката? — Балабан се оживява, почва да жестикулира и с двете ръце. — Всъщност никога не е било другояче и никога няма да бъде. От гледна точка на човека, разбира се, е по-добре на него да му служат. И ако иска, лесно може да си намери аргументи, че наистина техниката му служи. Но ако погледнем системно… Човечеството, в края на краищата, е информационна система, нали? С елементи на меметична, агорична и символична еволюция. Човекът е елементарна изчислителна единица. А от гледна точка на еволюцията е важен не индивидът, а кодът, който се предава. Независимо дали генетичен, културен или технологичен. И щом човечеството е спонтанна изчислителна система, значи то решава, както всички други системи от подобен клас, някаква сложна оптимизационна задача…
— Каква задача? Какво оптимизира?
— Конкретно няма значение. Представи си, че решаваш с генетичен алгоритъм задачата за търговския пътник. Натъпкваш индивидите със случайни правила и ги пускаш да еволюират. А те как преживяват това? Те си мислят с кого да се кръстосат, ядосват се, когато съседът им изяде ресурсите, някои загиват, други оцеляват. Цяла трагедия древногръцка. А не разбират, че смисълът на техния така наречен живот е да решат — при това не поотделно, а колективно, цялата популация — задачата за търговския пътник. И нищо друго. Но в мисленето си те са ограничени в ядене, размножаване и толкова. Това е за тях смисълът. А ти ги гледаш отгоре като дядо господ как се суетят…
— Май нещо като системна теология се получава — чеше се по главата Сидорчук. — Някой ни е програмирал, на седмия ден е задал гранични условия и ни е пуснал да му решаваме задачата. За търговски пътник или за обхождане на N-мерна шахматна дъска с ход на коня, слона и верблюда. И сега ние смятаме нещо, а Програмистът ни зяпа отгоре и се чуди кога ще свършваме. А ние преживяваме, конкурираме се за пари и жени, водим войни — обикновени, валутни и хуманитарни… Така ли?
— Горе-долу — съгласява се Балабан. — Само че без чичкото програмист отгоре. Задача решаваме, да. Но за оня, който я е поставил, не бива да говорим, ако не сме излезли отвъд рамките, в които ни е вкарал, и не сме го сгащили как ни натиска клавишите. Засега разсъждаваме, че системата се саморазвива. От нежива към жива материя, от немислеща към мислеща, от некултурна към културна, от ниски към високи технологии… Системата си търси оптимум, но още е далеч от него. И освен това полето на възможните решения се променя заедно с технологиите…
Балабан млъква, прибира остатъците от яденето в раницата и с пъшкане почва да се обува.
— Накъде сега? — пита Сидорчук.
— Надолу и на запад. Ще минем покрай снимачната площадка на „Марсианските атаки“, тя сега е празна. После по онзи каньон и излизаме до мотела.
— Ще ни стигне ли времето? — Сидорчук гледа снишаващото се слънце.
— Ще стигне. От каньона трябва да излезем въобще по тъмно, за да не ни види от пътя някое случайно ченге.
Балабан вдига раницата и тръгва по билото. Сидорчук го следва. Всичко наоколо е осеяно с коварни камъни и трябва да се стъпва внимателно.
— Значи — Сидорчук се връща на разговора — човечеството е компютър, решаващ оптимизационна задача, а Бог е неговият програмист…
— Чакай. Стига с тоя бог. Да не изпадаме в култ към личността. Спонтанно изчислителните системи могат въобще да нямат програмист. Те не са като онези, фон Ноймановите. Макар че и при тях може да има отделни части, програмиращи другите. Да, човек може да стане нещо като програмист. Или бог, както ти му викаш.
— И как може?
— Различно. Вземи нашия комитет. С какво се занимава той? Горе-долу точно с това: мониторинг на човечеството като спонтанен компютър. Макар че никой не го е формулирал така, а говорят само за ценности и хуманитарни работи. Комитетът е нещо като супервайзър на света. Анализират се медиите, културата, езикът. И се подгонват според текущите стандарти, значи се програмират…
— Чакай! Не ги подгонваме ние, а Програмата. Тя се занимава с полевите операции. Как беше… Стандартите ги спускат от Хумдепа, Програмата ги насажда по места, Комитетът проверява как са ги насадили и усъвършенства стандартите.
— Правилно. Има обратна връзка. Но ведомствата са различни. Конкурират се. Непрозрачни едно за друго. За да не се сговорят и да не пращат във фондацията кухи доклади. Както са казали мъдрите чичковци, дясната невидима ръка не трябва да знае какво върши лявата…