Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Но дори и с новите си цеви никой сред пичовете не можеше да надмине по изработка пушката на Митето. Тя си остана най-съвършеното оръжие в махалата, че даже и в целия Олм. От всички краища на града идваха пичове, за да погледат със завист оръжието на Митето. Ала само Михаил Обретенов има честта на подържи Винчестер-а, докато Митето караше новото му чешко колело. Такова пък в махалата имаше само Мишо и пичовете сега не знаеха на кого да завиждат — дали на Митето, че прави кръгчета с този страхотен синьо-бял велосипед с рамка, или на Мишо, че държи прословутата и ненадмината по точност и красота пушка. Самуел Ниньо използва случая и веднага я поиска от Мишо, за да я подържи, но Мишо спази волята на Митето да не я дава никому, докато той кара.
— Бъзльо! — изрече Самуел, но повече не посмя да настоява. Той отлично знаеше, че Митето и сам би му я дал, но не желаеше да го моли. Сами, както пичовете наричаха Самуел, не приемаше мисълта, че Митето го превъзхожда в каквото и да било. Макар да бяха съперници в игрите и двамата имаха общата орисия да не са деца на законните си бащи. Митето бе осиновен, а Самуел бе плод на извънбрачна връзка. И двамата нямаха представа за съдбата си. Пичовете в махалата — също.
Години по-късно, вече в Лондон и вече известен, маестро Обретенов случайно срещна свой съученик и съгражданин в „Риджънтс парк“. И за двамата изненадата бе невероятна, а радостта неописуема. Тогава чак, говорейки си цял час за какво ли не, но най-вече за миналото в родния им град, Михаил научи, че чичо Фончо с волгата не е бил истинският баща на момчето с най-хубавата пушка за фунийки в Олм. Тогава разбра, че в Лондон от години живее и Марион — момичето с френската баба, унгарски татко и странните уши, които станаха повод Митето да измисли крилатото изречение: „Марион от Безансон със уши като на слон“. Голям смях падаше със свенливото „катърче“, което въпреки шегите всички харесваха, а някои дори тайно бяха влюбени в него.
Но тогава, в средата на шейсетте, Мишо държеше Винчестер-а с туптящо сърце и изпълнен с гордост, че се е докоснал до оръжието на най-силното момче в махалата. През това време Митето караше неговото колело в двора на партията, а останалите пичове бяха насядали около будката за вестници, която се намираше на главната улица и в началото на „Аница“, непосредствено срещу златарското ателие на еднокракия бай Пано. Обикновено в ранните следобеди, а и да избегнат крясъците на Спас Благия, те се събираха не в Празното място (то бе най-подходящо за вечерните огньове), а около старата тъмно-зелена будка, около която се гонеха и откъдето се виждаха всички минаващи по главната улица. Точно до будката, в една красива и висока сецесионна сграда, се бе настанила комунистическата партия и по-специално нейният градски комитет. Тук, в двора зад сградата, се намираше и гаражът, в който чичо Фончо докарваше черната волга с лъскавото сребристо еленче отпред. Сега в този двор кръгчета правеше синът му. След малко той се върна и още докато слизаше от синьо-бялото чешко колело на Мишо, отсече:
— Адски е готско! И на мене скоро ще ми купят такова.
— Украйна-та на Стефчо и Кирчо е по-готина! — отвърна му Самуел.
— Да, ама тя е на баща им — контрира го Митето. — Освен това Стефчо още го кара под рамка, а Кирчо само го бута на педал.
— Така си е! — възкликна по-големият брат. — Колелото на Мишо направо е екстра.
— Добре, де, добре! — привидно се съгласи Самуел, макар да не му се искаше да приеме, че колелото на Мишо е толкова хубаво. — Ще играем ли на фунийки?
— Нали за това сме се събрали? — каза Митето и върна колелото на Мишо. Той го пое с едната ръка, а с другата му подаде пушката:
— Страхотна е! — глухо изрече Михаил.
— Знам! Ще ти помогна и ти да си направиш такава.
Това вече бе за нещо повече от завист! Мишо засия. Поради липса на собствено оръжие той играеше само с гола тръба, а няколкото фунийки държеше в предния горен джоб на ризата си. Впрочем, едва ли можеше да се каже, че Мишо бе пълноценен участник в „сраженията“. И тъй като Самуел вече бе успял да наложи правилото „всеки срещу всеки“, то Мишо несъмнено биваше първият „убит“. След него идваше Борисчо, после Кирчо и Стефчо, и накрая Самуел. Понякога последните двама разменяха местата си. Жив всякога оставаше Митето. За цялото онова лято Самуел успя да победи два или три пъти, след което чак и възрастните в махалата научаваха за неговия подвиг. Коментарът на баба Милèва бе кратък: „Така е, евреите обичат да се хвалят!“