По-горе билото, майстори!

Лейтенантът ме погледна с повишен интерес.

— А вие участвахте ли? — попита той.

— Да.

От другия край на стаята, от невидимото прашно убежище — кушетката — долетя гласът на придворната.

— Как ли не бих пуснала мое дете да участва в тия идиотски програми! Или да играе на сцена. Въобще да се занимава с такива глупости. Ще умра, но няма да позволя децата ми да се излагат пред публика! На такива деца целият им живот се обърква. Стига им само това, дето вечно ги показват и рекламират — питайте който щете психиатър. Може ли такова дете да има нормално детство, питам ви аз.

Изведнъж пред погледа ми изскочи главата й с килнатото венче, сякаш кацнала на облегалката на дивана, и устреми поглед в мен и лейтенанта.

— Погледнете вашия брат — това е резултатът — каза главата. — Изпортено ли ти е веднъж детството, много има да чакаш да се оправяш като пораснеш. Никога няма да свикнеш да се приспособяваш към нормалните хора. Точно това каза мисис Федър там, в оная глупава спалня. Точно това! Брат ви никога няма да се приспособи към когото и да е било. Очевидно той само може да докарва хората до такова състояние, че после да им шият физиономията. Той е абсолютно непригоден било за брак, било за що-годе нормален живот. Всъщност точно това каза и мисис Федър. — Главата стрелна с поглед лейтенанта. — Така ли беше Боб? Каза ли го тя или не? Кажи си право.

Тук се чу не гласът на лейтенанта, а моят. Устата ми беше пресъхнала, избиваше ме пот чак в слабините. Казах, че хич не ми пука какво дрънка мисис Федър за Сиймор. И какво мислят разни професионални дилетантки или любителки и тям подобни кучки. Казах, че още от десетгодишна възраст Сиймор е бил обсъждан от какви ли не — от дипломирани философи до интелигентни прислужници в мъжките клозети. И че те биха имали право, ако Сиймор беше някой, който се фука с високата си интелигентност. Но той мразеше да се показва. За предаванията в сряда тръгваше, сякаш предстоеше собственото му погребение. Седи до теб в автобуса или метрото и през целия път зъб не обелва, ей богу! Казах, че всички тези проклетници — разни евтини критици и драскачи — знаеха само да го потупват по гърба, но нито един от тях не разбра какво всъщност представлява той. А той е поет, бога ми! Истински поет, разбирате ли? И въпреки че още не е написал и един стих, може всички да сложи в джоба си, стига да иска.

Тук аз, слава богу, млъкнах. Сърцето ми се беше разтупало като бясно и понеже съм си хипохондрик, помислих си уплашен, че „от такива слова се раждат инфаркти“.4 И досега не мога да кажа как реагираха моите гости на това избухване, на този гаден поток от злъч, който излях върху им. Първият звук, който ме сепна, дойде отвън — общопознатият шум от пусната вода. Той идваше от другия край на апартамента. Веднага огледах стаята — погледнах гостите, погледнах около тях, дори през тях.

— Къде е старецът? — попитах аз. — Къде е старчето? — Мед да бяха, думите не биха се топили тъй в устата ми.