По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
„Днес бях на вечеря у Федърови. Великолепна! Телешко, картофено пюре, боб, прекрасна салата от маруля със зехтин и оцет. Десерта беше направила Мюриъл: нещо като мелба с малини отгоре. Просто се просълзих. (Сайго пише: «Не зная защо е така, но щом благодарност напира във мен, чисти сълзи напират в очите.») Пред мен на масата бяха сложили бутилка доматен сос. Мюриъл, изглежда, е казала на мисис Федър, че аз на всичко слагам доматен сос, дори на грах с масло. Милото ми момиче…
След обеда мисис Федър предложи да слушаме детската програма по радиото. Нейната пристрастеност към това предаване, носталгията й по дните, когато в него участвахме ние с Бъди, ме карат да се чувствам неудобно. Тази вечер програмата се предаваше, представете си, от някаква военна база край Сан Диего. Прекалено педантични въпроси и отговори. Гласът на Франи звучеше, като че е хремава. Макар да имаше вид, че му се спи, Зуи беше в стихията си. Конферансието им зададе въпрос за жилищното строителство, а момиченцето на Бърк каза, че ненавижда еднакви къщи — имаше предвид дългите, редици еднотипни жилища. Зуи пък каза, че те са много приятни. Той поясни, че би било страшно приятно да се прибереш у дома и да се окаже, че си влязъл в друга къща, да вечеряш с други хора, да си легнеш в друго легло, а на сутринта да целунеш всички за довиждане, смятайки, че това е твоето семейство. Той добави, че дори му се иска всички хора в света да си приличат напълно. Тогава срещнеш ли някого, ще си мислиш, че това е жена ти или майка ти, или баща ти и хората непрекъснато ще се прегръщат и целуват, и това би било «много приятно».
Цялата вечер се чувствах непоносимо щастлив. Докато седяхме в гостната, непрекъснато се възхищавах от непринудените отношения между Мюриъл и майка й. Те познават взаимно своите слабости, особено слабостите при водене на разговор, и си дават знаци с очи. Мисис Федър предупреждава с поглед Мюриъл, когато тя не проявява достатъчно «литературен» вкус в разговора, а Мюриъл следи да не би майка и да избие в многословие и високопарни думи. Когато заспорят, няма опасност да стигнат до разрив, защото те са Майка и Дъщеря. Това е такова удивително и прекрасно явление. Но има мигове, когато ми се иска мистър Федър да взема по-живо участие в разговора. Понякога просто се нуждая от него, защото прекрачвайки прага на техния дом, в някои случаи ми се струва, че влизам в някакъв светски метох на две жени, в който цари вечен безпорядък. Понякога, преди да си тръгна, изпитвам странното чувство, че М. и майка й са натъпкали джобовете ми с разни шишенца, червила, пудри, мрежи за коса, препарати против изпотяване и тъй нататък. И съм им безкрайно благодарен за тези невидими подаръци, само че не зная какво да правя, с тях.“
„Днес не ни разписаха билетите веднага след вечерна проверка, защото някой изтърва карабината си, когато ни инспектираше гостуващият на поделението английски генерал. Изпуснах влака в 5:52 и закъснях цял час за срещата с Мюриъл. Вечеряхме в китайския ресторант на Седемдесет и осма. Цялата вечер Мюриъл е нервна, готова да се разплаче — очевидно е разтревожена и уплашена. Майка й смята, че аз съм шизофреничен тип. Изглежда, тя е говорила за мен със своя психоаналитик и той се е съгласил с нейното мнение. Мисис Федър накарала Мюриъл да провери тактично дали в нашето семейство няма психично болни. Предполагам, че Мюриъл, каквато си е наивна, й е казала от какво са белезите на китките ми. Бедната ми, сладка рожба! Но от думите на Мюриъл разбрах, че не това тревожи майка й, а нещо друго. Особено три неща. За едното ще премълча — не е за пред хора. Другото е, че в мен положително имало нещо ненормално, щом досега не съм прелъстил Мюриъл. И третото: от няколко дни мисис Федър нямала мира, защото една вечер казах, че бих искал да съм мъртва котка. На вечерята миналата седмица тя ме попита какво смятам да правя след като изкарам военната служба. Дали изобщо ще се върна към преподавателската работа. Дали няма да отида пак в радиото, сега вече като коментатор? Отговорих й, че според мен войната никога няма да свърши, но ако все пак един ден настъпи мир, бих искал да бъда мъртва котка. Мисис Федър реши, че това е шега. Някаква много тънка шега. Както ми предаде Мюриъл, тя ме мисли за много тънък в шегите. И явно е взела моите напълно сериозни думи за такава шега, която трябва да се приеме с лек, звучен смях. Но този смях отвлече вниманието ми и аз забравих да й обясня какво исках да кажа. Едва тази вечер обясних на Мюриъл, че в една легенда на будистката секта Зен се разказва как запитали някакъв мъдрец кое е най-ценното нещо на света и той отговорил: мъртвата котка, защото тя няма цена. Мюриъл се успокои, но аз забелязах, че гори от нетърпение да се прибере в къщи, за да увери майка си в пълната безобидност на моите думи. Тя ме изпрати с таксито до гарата. Беше толкова мила, а и настроението и се подобри. Мъчеше се да ме научи да се усмихвам, като разтегляше устните ми с пръсти. Господи, толкова съм щастлив с нея! Дано и тя да е така щастлива с мен. Аз гледам да бъда забавен, а на нея, изглежда, и харесват лицето ми, ръцете ми, врата ми и тя с гордост разказва на приятелките си, че е сгодена за Били Блек — този, който години наред участваше в програмата «Какво умно дете». Струва ми се, че към мен я влече едновременно и майчинско, и чисто женско чувство. Но все пак аз не мога да й дам истинско щастие. Господи, помогни ми! Единствената ми утеха — тъжна утеха — е в това, че моята любима храни неизменна, непоколебима любов към самия брачен институт. В нея има някакъв първичен стремеж да свие свое гнездо. Това, което тя очаква от брака, е колкото смешно, толкова и трогателно. Мечтае например силно почерняла от слънцето да пристъпи към администратора на някой луксозен хотел и да попита: «Мъжът ми взе ли вече писмата?» Мечтае да купува завеси за прозорци. Мечтае да си купи дрехи за бременна жена. Мечтае — съзнателно или не — да напусне къщата на родителите си, въпреки че е толкова привързана към майка си. Мечтае да има деца — хубави деца, които да приличат на нея, а не на мен. И мисля, че мечтае всяка година да отваря своята кутия с украшения за елха, а не кутията на майка си. Днес получих много смешно писмо от Бъди — писал го е непосредствено след дежурството по кухня. Пиша за Мюриъл, а все си мисля за Бъди. Той би я презирал, ако знае какви са нейните съображения за женитба, които вече описах. Но нима всичко това заслужава презрение? В известно отношение може би да и все пак тези неща ми се струват толкова човешки и толкова хубави, че когато пиша за тях, се вълнувам дълбоко. Майка и също няма да му се понрави. Тя винаги счита своето мнение за най-правилно, а Бъди не може да понася такива хора. Не съм сигурен дали Бъди би могъл да разбере какво представлява тя всъщност — човек, лишен завинаги от всякакво разбиране и всякакъв вкус към главните насоки в поезията, която прониква навред, навред. Такъв човек и да умре — загуба няма, а тя живее, тича по деликатесните магазини, ходи при своя психоаналитик, изгълтва всяка вечер по един роман, стяга се с корсети, прави какво ли не за здравето и благополучието на Мюриъл. Обичам Мюриъл. Според мен тя е изключително смело момиче.“