По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
Гласът ми ще да е прозвучал пресипнало, когато отговорих:
— Да. — Лицето ми гореше, но в известен смисъл аз не се чувствах толкова самотен, колкото рано следобед, когато слязох от влака.
— Знаех си аз — каза придворната. — Не съм толкова глупава, да не мислите. Още щом седнахте в колата, разбрах кой сте. — Тя се обърна към мъжа си. — Не ти ли казах, че това е брат му, още щом седна в колата? Не ти ли казах?
Лейтенантът се понамести.
— Да, май че каза… да, да, каза — отвърна той. — Разбира се, че каза.
И без да гледа мисис Силзбърн, човек можеше да почувства с какво внимание следеше тя развоя на събитията. Погледнах крадешком покрай нея към петия пътник — дребничкото старче — да видя дали е все така безучастен. Да, промяна нямаше. Никога човешкото безразличие не ми е доставяло такова удоволствие.
Придворната пак ме зачеса:
— За ваше сведение, аз зная също, че брат ви съвсем не е специалист по лекуване на мазоли. Не се правете на толкова хитър. Случайно зная, че милион години е играл ролята на Били Блек в програмата „Какво умно дете“.
Най-неочаквано мисис Силзбърн се намеси активно в разговора.
— Радиопрограмата ли? — попита тя и аз усетих как ме поглежда с нов, повишен интерес.
Вместо да й отговори, придворната ме запита:
— А вие кой бяхте? Джорджи Блек?
Смесицата от грубост и любопитство, в гласа й не само ми беше забавна, но ме и обезоръжи.
— Не, Джорджи Блек беше другият ми брат, Уолт — отвърнах аз само на втория й въпрос.
— Изглежда, това е някаква тайна или дявол знае що — каза тя на мисис Силзбърн, — но този човек и брат му Сиймор са излизали пред радиото под фалшиви имена. Семейство Блек!
— Успокой се, душичке, успокой се — каза лейтенантът малко нервно.
— Няма да се успокоя — тросна се тя и отново, противно на всякаква логика, в мен трепна нещо като възхищение от нейната твърдост, била тя желязна или стоманена, — Казват, представете си, че брат му бил невероятно умен. Постъпил в университета едва ли не на четиринайсет години и разни такива. Но ако след всичко това, което направи днес с момичето, такъв човек може да се нарече умен, тогава аз съм Махатма Ганди. Не се хващам аз на такива приказки. Просто ми се повдига, като си помисля!
В тази минута се почувствах още по-неудобно. Някой изучаваше внимателно лявата, тоест незащитената част от лицето ми. Това бе мисис Силзбърн. Тя трепна, когато ненадейно се обърнах към нея.
— Извинете, а вие не бяхте ли Бъди Блек? — попита тя и нотката на уважение в гласа й ме накара да си помисля за миг, че тя ей сега ще ми подаде автоматична писалка и подвързано с кожа албумче за автографи. При тази мисъл ми стана съвсем неудобно — ако не за друго, то защото от разцвета на моята доходна кариера бяха изминали вече девет-десет години. — Питам ви — продължи тя, — понеже мъжът ми никога не пропускаше вашите пре…
— Ако искате да знаете — прекъсна я придворната, — за мен това беше най-отвратителната радиопрограма. Ненавиждам такива вундеркинди. Ако моето дете един ден…
Не можахме да чуем края на изречението. Прекъсна я — съвсем неочаквано и решително — най-пронизителният, най-оглушителният, най-фалшивият тръбен вой в ми мажор, който бях чувал някога. Всички в колата буквално подскочиха. И в този миг се зададе духов оркестър с барабани — сто, а може би и повече моряци, напълно лишени от музикален слух. Едва ли не с престъпно нехайство те изтезаваха националния химн. Мисис Силзбърн веднага си запуши ушите — и добре направи.
Бяха изминали само няколко секунди, а ми се стори, че този невъобразим вой продължава цяла вечност. Само гласът на придворната би могъл да го надмогне — друг и не би се опитал. И когато тя се опита, имахме чувството, че крещи с пълно гърло, но някъде много отдалече, може би чак от трибуните на стадиона „Янки“.
— Повече не мога да издържам! — викаше тя. — Да слизаме и да потърсим някъде телефон! Трябва да се обадя на Мюриъл и да й кажа, че сме били възпрепятствани. Иначе момичето ще се побърка.
В това време ние с мисис Силзбърн наблюдавахме през предното стъкло как настъпва местният Армагедон, но сега отново се обърнахме с лице към нашия командир, а може би и спасител.
— На Седемдесет и девета улица има едно кафене на Шрафт — изрева придворната в лицето на мисис Силзбърн. — Да идем да пием по една сода, хем и аз ще се обадя по телефона. Там поне има климатична инсталация.
Мисис Силзбърн закима въодушевено и с движение на устните си каза: „Да“.