По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
Придворната и мисис Силзбърн ни поведоха към кафенето на Шрафт. Като някоя разузнавателна двойка те закрачиха по източната страна на Медисън Авеню в южна посока. Лейтенантът завърши своя доклад пред шофьора и ги догони. По-право почти ги догони, защото остана малко зад тях, за да извади незабелязано портфейла си и провери колко пари има.
Ние с чичото на бащата на булката бяхме ариергардът. Дали защото разбра интуитивно моите приятелски чувства към него или просто защото имах тефтерче и молив, но той сякаш не вървеше редом с мен, а по-скоро се бе лепнал за мен. Дъното на чудесния копринен цилиндър едва достигаше до рамото ми. Аз вървях сравнително бавно, съобразявайки се с неговите ситни крачки. След една-две пресечки ние вече бяхме изостанали доста зад другите. Но това съвсем не ни разтревожи. Помня, че от време на време двамата се попоглеждахме с някакво идиотско изражение на задоволство от това, че сме заедно.
Когато със спътника ми стигнахме до въртящата се врата на кафенето на Шрафт, оказа се, че придворната, мъжът й и мисис Силзбърн ни чакат там вече няколко минути. Една тясно сплотена и както ми се видя доста войнствено настроена група. Те разговаряха нещо, но млъкнаха, когато нашата така разнородна двойка се доближи до тях. В колата само преди няколко минути, когато гърмеше военната музика, общото притеснение, бих казал дори общото нещастие, сплотяваше, поне наглед, нашата група — както обикновено става с туристическа група, изненадана от проливен дъжд сред развалините на Помпей. Но когато приближихме със старчето входа на кафенето, стана ни безпощадно ясно, че дъждовната буря е стихнала.
Аз и придворната се погледнахме като познати, на които обаче срещата не е приятна.
— Затворено поради ремонт — каза тя студено, гледайки ме в очите. Без думи, но съвсем ясно тя ми даваше да разбера, че съм излишен и в този миг, без да има някаква сериозна причина за това, аз се почувствах откъснат от всички хора — такава страшна самота още не бях изпитал този ден. И някак изведнъж — трябва да отбележа това — отново ме нападна кашлицата. Извадих носната си кърпа от джоба на панталоните.
Придворната се обърна към мисис Силзбърн и мъжа си:
— Тук някъде се намира кафене „Лонгчамп“ — каза тя, — но къде точно, не зная.
— И аз не го зная — обади се мисис Силзбърн.
Тя сякаш бе готова да се разплаче. По челото и горната й устна през плътния слой грим бе избила пот. Под лявата си мишница тя стискаше черна лачена чанта. Стискаше я, като че това бе любимата й кукла, а самата тя — крайно нещастно, нескопосно начервено и напудрено момиче, избягало от къщи.
— Сега вече за нищо на света не можем да вземем такси — каза унило лейтенантът.
Той също изглеждаше много зле. Фуражката му на летец герой стоеше жестоко нелепо на това бледо, запотено, далеч не дръзко лице. Спомням си, че ми идваше да я перна от главата му или поне да я пооправя някак, че да не изглежда толкова наперена — подобно желание човек изпитва например на детско тържество, където непременно ще се случи някое изключително грозно хлапе с книжна шапка, която затиска или едното, или и двете му уши.
— Господи, какъв ден! — възкликна придворната. Венчето й от изкуствени незабравки се беше изкривило настрана, а тя бе цялата мокра, но според мен истински пострадала бе нейната, тъй да се каже, най-несвойствена принадлежност — букетът гардении. Тя все още го държеше разсеяно в ръцете си. Но той очевидно не можеше да издържи на това изпитание. — Какво ще правим сега? — попита тя с неприсъщо за нея отчаяние. — Не можем да вървим пеша дотам. Тя живее едва ли не в Ривърдейл. Никой нищо ли не може да измисли? — Тя погледна първо мисис Силзбърн, после мъжа си и накрая — вероятно с последна надежда — мен.
— Аз живея наблизо — изтърсих някак нервно, — Само на една пряка оттук.
Помня, че изрекох това прекалено високо. Може дори да съм крещял, не зная.
— Апартаментът е мой и на брат ми. Докато сме в армията, използва го сестра ни, но сега тя не е тук. Тя служи в женските спомагателни и замина някъде. — Погледнах придворната, или по-точно погледнах малко над нея. — Оттам поне ще можете да се обадите по телефона. Освен това апартаментът има климатична инсталация, тъй че можем да се поразхладим и да си поемем дъх.
Придворната, мисис Силзбърн и лейтенантът останаха като гръмнати от тази покана, но щом се съвзеха, започнаха нещо като консултация — само с очи, — която обаче не даде никакви видими резултати. Тогава придворната реши да действа. След като напразно се мъчи да разбере по очите мнението на другите, тя се обърна направо към мен: