По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
— Вие също идвате! — извика ми придворната.
Помня, че с някаква необикновена готовност извиках в отговор непривичната за мен дума: „Дадено“. (И до ден днешен ми е трудно да си обясня защо придворната включи и мен в числото на тези, които трябваше да напуснат кораба. Може би просто се е ръководила от вродено чувство за дисциплина и ред, присъщо на всеки истински командир. А може би е изпитала смътно, но непреодолимо желание да свали на брега всички — без изключение. Това, че аз така невероятно бързо приех поканата, може да се обясни много по-лесно. Ще ми се да помисля, че се касае всъщност за някакъв религиозен порив. В някои манастири на будистката секта Зен съществува едно основно правило — може би единственото, което изисква безпрекословно подчинение: ако някой монах извика на друг „хей!“, другият е длъжен, без да мисли, да отговори „хей!“)
След това придворната се обърна и за първи път заговори на дребното старче. За мое най-голямо удоволствие то продължаваше да гледа право пред себе си, сякаш наоколо му нищо не се бе променило ни на йота. И продължаваше да стиска между двата си пръста незапалената хаванска пура. Било защото той явно не забелязваше невъобразимия грохот на минаващата музика, било защото всеки се ръководи от неизменната максима, че човек над осемдесет години или е глух, или ако чува, чува зле, придворната доближи устни до ухото му и каза — по-право изкрещя в него:
— Смятам да слезем от колата. Ще потърсим някъде телефон, а може и да пийнем нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?
Старчето реагира мигновено и просто очарователно. Първо погледна придворната, после всички нас и накрая се ухили. Една лъчезарна усмивка, независимо от това, че бе съвсем безсмислена и че зъбите му явно бяха изкуствени. Той пак погледна въпросително придворната, запазвайки чудната си усмивка. По-точно той я погледна така, като че ли очакваше тя или някой от нас да му подаде кошница, пълна с лакомства.
— Струва ми се, че той не чува душичке — извика лейтенантът.
Жена му кимна и отново сложи високоговорителя си на ухото на старчето. С достойна за похвала гласовитост тя повтори поканата. И старчето — с вида си поне — отново изрази готовност за всичко — дори да изтича до Ийст Ривър и да се окъпе в нея. Но все пак човек оставаше с впечатлението, че той не е чул нито дума от казаното. И в този миг той потвърди това.
Като хвърли широка усмивка на всички ни, вдигна ръката, в която държеше пурата, и посочи многозначително с пръст право устата си, после ухото. Направи това по такъв начин, като че ставаше дума за някакъв рядък виц, който държеше да сподели с нас.
В този момент мисис Силзбърн почти подскочи — знак, че е разбрала неговата пантомима. Тя дръпна придворната за копринения ръкав и извика:
— Сетих се! Той е глухоням. Това е чичото на бащата на Мюриъл.
На устните на придворната се оформи възклицанието „О“! Тя се обърна към мъжа си и изкрещя:
— Имаш ли писалка и хартия?
Докоснах я по ръката и извиках, че аз имам.
Припряно, като че всяка секунда ни беше скъпа, измъкнах от вътрешния си джоб тефтерче и парче молив, които бях реквизирал неотдавна от чекмеджето на бюрото в ротната канцелария във форт Бенинг.
На едно листче — някак прекалено четливо — написах: „Парадът ще ни задържи неопределено време. Искаме да потърсим телефон и да пием нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?“ После сгънах листчето на две и го подадох на придворната, която го прочете и предаде на дребничкия старец. Той го прочете ухилен, погледна ме и усилено закима с глава. Реших, че това е изчерпателен и напълно красноречив отговор, но той махна с ръка към мен и разбрах, че иска да му подам тефтерчето и молива. Подадох му ги, без да поглеждам придворната, която на вълни, на вълни излъчваше нетърпение. Старчето намести много внимателно тефтерчето и молива на коленете си, застина така, явно събирайки мислите си, после, почти все със същата усмивка, вдигна молива. Много неуверено моливът започна да се движи. Накрая бе сложена акуратна точка. След това с изключително сърдечно кимане тефтерчето и моливът ми бяха върнати. Още пресните букви гласяха: „С удоволствие.“ Придворната погледна през рамото ми бележката и издаде звук, подобен на пръхтене, но аз веднага обърнах лице към великия писател и се постарах да покажа с изражението си, че всички ние веднага можем да различим една истинска поема и сме му много благодарни.
Един по един слязохме от колата — изоставен кораб — насред Медисън Авеню в морето от нагрят, размекнат асфалт. Лейтенантът се забави малко, за да уведоми шофьора за нашия бунт. Помня много добре, че парадът все още продължаваше и грохотът на оркестъра не стихваше нито за миг.