По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
Колкото и да е невероятно, отговори лейтенантът, а не жена му.
— Струва ми се, че е в клозета — каза той. Каза го съвсем направо, като че искаше да подчертае, че не е от тези, които се стесняват да говорят за естествените нужди на организма.
— Аха — рекох аз.
Заоглеждах отново стаята, но някак разсеяно. Не помня, пък и не се мъча да си спомня, дали нарочно избягвах да срещна страшния поглед на придворната. На един стол отсреща забелязах копринения цилиндър на чичото на бащата на булката. За малко не му извиках: „Здравей!“
— Ей сега ще донеса нещо студено за пиене — казах аз. — Минутка само.
— Може ли да използвам телефона! — попита ненадейно придворната, когато минавах покрай дивана и спусна крака на пода.
— Да… да, разбира се — отвърнах аз. После погледнах мисис Силзбърн и лейтенанта. — Смятам да ви направя по един „Том Колинз“, стига да има лимони. Какво ще кажете?
Изненадващо непринуденият отговор на лейтенанта чак ме стресна.
— Давайте, давайте! — каза той и потри ръце като стар пияница.
Мисис Силзбърн, която в момента разглеждаше снимките на бюрото, се откъсна от тях, за да ми даде своите указания.
— Ако ще правите „Том Колинз“, за мен сложете много малко джин. Съвсе-е-ем мъничко, моля ви. Просто капчица, ако това няма да ви затрудни.
Колкото и малко време да бе минало, откакто се бяхме укрили от жегата навън, тя вече се беше посъвзела. Може би имаше значение и това, че стоеше почти до вентилационния отвор, от който към нея струеше прохладен въздух. Обещах да й направя питието по неин вкус и я оставих сред малките „знаменитости“ на радиото от началото на трийсетте и дори края на двайсетте години — сенки от моето и Сийморовото детство. По всичко личеше, че лейтенантът също нямаше да скучае в мое отсъствие. Скръстил ръце на гърба, той вече пристъпваше към библиотеката с вид на единствен литературен познавач. Придворната тръгна след мен и се прозина — една бездънна, звучна прозявка, която тя не се опита нито да потисне, нито да прикрие.
Когато наближихме спалнята, където стоеше телефонът, от другия край на коридора се зададе чичото на бащата на булката. Лицето му изразяваше същото сурово спокойствие, което така ме измами в колата, но щом ни приближи, тази маска се промени: сега мимиката му изразяваше неговите най-дълбоки почитания и радост. Аз се ухилих до уши и закимах неудържимо с глава. Рядката му побеляла коса беше току-що вчесана — човек би помислил дори току-що умита, сякаш бе открил някъде в другия край на апартамента малка бръснарничка. Когато ни отмина, нещо ме накара да се обърна след него и аз го видях да ми маха ухилен с ръка — все едно, че казваше: „Добър път и връщай се по-скоро.“ Не мога да ви опиша как се зарадвах.
— Какво му е на тоя? Сигурно е луд — каза придворната.
Отвърнах й, че навярно е права и отворих вратата на спалнята.
Придворната се тръшна на едното легло — по-точно казано, на леглото на Сиймор. Телефонът стоеше на нощната масичка до него. Казах й, че незабавно ще й донеса питието.
— Не се безпокойте, аз ей сега ще се върна — отговори тя. — Само затворете вратата, моля ви се… Не за друго, а просто не мога да говоря по телефон при отворена врата.
Казах, че и аз съм същият и тръгнах да излизам. Но когато стигнах края на пътечката между двете легла, забелязах на прозоречния перваз платнена пътническа чанта. Отначало помислих, че това е моята чанта, пристигнала по някакво чудо сама от гара „Пенсилвания“ до апартамента. После реших, че чантата ще да е на Бу Бу. Пристъпих до нея. Ципът беше отворен и щом хвърлих поглед върху нещата, които бяха най-отгоре, разбрах кой е нейният истински собственик. При по-внимателно вглеждане забелязах върху двете изгладени военни ризи нещо, в което придворната по никакъв начин не би трябвало да надзърне. Извадих го от чантата, пъхнах го под мишница и махнах дружелюбно на придворната, която вече беше сложила пръст на шайбата в очакване да се омета и затворих вратата след себе си.
Постоях известно време пред спалнята в благословения покой на коридора и се чудех какво да правя с дневника на Сиймор, който, бързам да кажа това, беше предметът, намерен от мен в чантата. Първата ми творческа мисъл бе да го скрия някъде, докато си отидат гостите. Реших, че ще е най-добре да го занеса в банята и да го пъхна в коша за непрани дрехи. Но като разсъдих повече, измислих друго: да отида в банята, да попрочета тук-таме и едва тогава да го скрия в коша.
Този ден — бог е свидетел на това — беше забележителен не само с най-неочаквани знамения и поличби, но и с широко използване на писмената реч като средство за предаване на мисли. Скачаш в препълнена кола и ето че съдбата по своите неведоми пътища се погрижва у теб да се намерят тефтерче и молив, в случай че някой от спътниците ти се окаже глухоням. Промъкваш се в банята и нещо те накарва да се огледаш над мивката, да видиш няма ли там някакви откровения.