Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Къде ни прекъснаха? — той се опита да зекира. Не му се удаваше съвсем добре и се подпомагаше с шепнене.
— Космически полет с Йохана.
— Правилно. Как стигаш до твърдението, че никога не съм предприемал космически полет?
— Космосът е табу. Единственото изключение са дежурните станции на петте луни на Астилот.
— Следователно съществуват космически полети. Безспорен факт е, че аз… Един момент! Какво каза? Колко луни има Астилот?
— Пет.
Минаха няколко секунди докато Асмо схване смисъла на отговора. Пет луни! Значи той не се намираше на Земята! Намираше се на чужда планета, в чужда слънчева система!
Отпусна се в стола, зарови глава в ръцете си и се замисли. Учуди се, че новата обстановка го уплаши по-малко, отколкото бе очаквал. Все пак живееше сред хора. На външен вид те бяха като него, езикът им бе близък. И разликата във времето между предишния и сегашния му живот не можеше да бъде голяма. Но как бе попаднал на тази планета?
— Абсолютно съм сигурен — каза той на Зем, — че не съм роден на Астилот. Как съм попаднал тук? Това е, което бих искал да зная.
— Няма обяснение. Астилот никога не е бил в контакт с други планети.
Защо отричаха истината? Какъв смисъл имаше? Нима искаха да го доведат до лудост? В главата му бушуваха хиляди противоречиви мисли. Може би всичко бе един идиотски сън и когато се събуди, щеше спокойно да лежи в леглото си? Удари се по челото един път и после още един — сънят не прекъсна. Седеше под палми в лежащ стол на червени и бели карета. И изобщо къде се намираше леглото, в което би могъл да се събуди? Къде беше живял преди да загуби паметта си? Но стига с тази глупост! Само още няколко минути и окончателно ще се побърка.
Затвори очи. „Трябва да стоя тихо. Да дишам спокойно и дълбоко. И без паника.“ Настойчивите въпроси постепенно освободиха мозъка му. Не мина много време и той забеляза, че червата му куркат от глад. „Ето на — каза си с облекчение, — яденето винаги помага да си възстановиш душевното равновесие.“
— Гладен съм.
— Ще тръгнем вляво, а след това напряко през площада. Само след няколко минути ще стигнем до ресторант.
Асмо се надигна. Скоро се намери сред навалица от дафотили. Зем го преведе през пасаж, покрай витрини и масички на улично кафене.
От един козметичен салон излезе жена. Светлосин мъж в ливрея с поклон й подаде пакетче. Тя бегло му кимна и отмина.
Асмо я видя само откъм гърба, но веднага я позна. Затича след нея, без да се съобразява с минувачите, в които се блъскаше и които го изпращаха с възмутени погледи. На едно стълбище той я достигна, сложи ръка на рамото й и я обърна.
— Йохана!
Тя го погледна изплашено.
— Що за държане? — Въпреки че устните й не се раздвижиха, въпросът й кънтеше в ушите му.
Той стоеше като вкаменен, неспособен да даде отговор.
Изведнъж по лицето й премина израз, че го е познала.
— Ах, та това сте вие! — каза тя усмихнато. — Днес вече един път ви срещнах.
Гласът бе добре познатият му глас на Йохана.
4.
Асмо се усмихна. Заля го гореща вълна на радост. Тя го бе познала, тя говореше с него, той повече не беше сам в този загадъчен свят.
— Йохана, толкова съм щастлив, че те намерих! Тя премигна. В очите й се появи изненада.
— Името ми е Йона.
— Йохана или Йона — какво значение има това? — Той я взе в прегръдките си, притисна я към себе си и поиска да я целуне. Тя изви глава. Той я вдигна и я завъртя във въздуха. Когато почувствува съпротивата й, колебливо я пусна.
Тя го гледаше — мълчаливо, с леко наведена глава и замислен поглед. Той не обръщаше внимание на това, познаваше недостъпността й, когато не бяха сами.
— Още не мога да го проумея — каза задъхано той. — Имаш ли представа как сме попаднали тук?
Тя повдигна безпомощно рамене.
— Вероятно случайно. Та ние току-що се срещнахме. Друго какво?
— Не! Имам предвид как сме дошли на тази планета, Йохана.
— Аз се казвам Йона.
— Е, добре, Йона! — тонът му стана нетърпелив. — Моля те, изслушай ме внимателно! Паметта ми е засегната, не си спомням нищо от това, което е било преди.
Само няколко откъслечни момента. Последният ден от отпуската ни на брега — плажа, морето. Всичко останало е в тъмнина, сякаш някой е загасил светлината. Разбираш ли какво означава това? Тя поклати отрицателно глава.
— Ти би трябвало да помниш, че някога сме били заедно — каза той настойчиво. — Не е възможно да си забравила.