Страсти по госпожица Пондероза

Фернанда Пондероза се вцепени. Сестра й бе мъртва. Едва дишаше. Въпреки че не се бяха срещали толкова много години, тя винаги бе смятала, че един ден ще изгладят различията си. В нея зейна шахта тъга. Силвана бе отнесла враждата помежду им в гроба.

Щом се почувства на себе си, Фернанда Пондероза тръгна към гробището в търсене на някакво помирение. Беше време нещата да се поправят. Остави багажа си в двора, където се оформи стая без стени или таван, която подканваше минувача да се изтегне на дивана, да почете книга, да си сипе питие от хладилника.

Въпреки че мястото й бе непознато, тя знаеше къде да отиде, без да пита. Заобикалящите хълмове и планини не я учудваха. Сякаш бе дошла отново на посещение в местността, след като бе отсъствала много години.

Докато вървеше в сумрака, тялото й натежа. Как бе възможно предчувствието за смъртта на Силвана да й убегне толкова дълго? Тя, която се гордееше с шестото си чувство. Размисли се върху събитията от последните шест месеца. Припомни си сънищата, разрови мислите си. Имаше ли и най-малък намек за това изобщо? Претърсваше умореното си съзнание, но то бе празно. Не можеше да даде обяснение.

Без съзнателно решение от нейна страна краката й я отклониха от пътя и тя влезе през портите на гробището. Инстинктът я отведе до гробницата, малка сграда от розов мрамор. Вътре образът на собствения й лик я гледаше от кръгла рамка, черно-бяла снимка, която тя не помнеше да си беше правила. До нея черни букви изписваха името на сестра й по мъж, СИЛВАНА КАСТОРИНИ, и датите, които бележеха началото и края на живота й. Тя потрепери. Почувства се сякаш е посетила собствения си гроб.

Фернанда Пондероза коленичи на студения мрамор и заговори на сестра си думите, които би искала да можеше да й каже приживе; думите, които Аркадио Карнабучи, скрит зад гробницата на фамилия Бота — най-близката, зад която можеше да се скрие, без да бъде видян, — напразно се мъчеше да чуе. Въпреки че беше твърде далече, за да чуе съдържанието на пламенната й реч, като протягаше врат и напрягаше слух, той мислеше, че може да открои ритъма на плътния й глас, който се издигаше и спускаше като вълшебен фонтан. Как го вълнуваше, като бучка лед, поставена на врата му. Той се наслаждаваше на кадифения й глас, на близостта си до нея и на спокойствието в гробището. Щеше да бъде щастлив да стои така до края на живота си.

Въпреки че Аркадио Карнабучи бе пропуснал появата на товарния камион, той не след дълго получи знак за пристигането на Фернанда Пондероза. Слуховете се разпространяват бързо в малкия град и удивителната новина, че близначката на Силвана Касторини бе дошла да помогне на семейството в криза, бързо се разпространи из лозята.

От описанието й Аркадио Карнабучи разбра, дори преди да я е видял, че красивата непозната е неговата собствена истинска любов. Неговата Фернанда. Тя бе дошла най-сетне. Той никога не се бе съмнявал в това, дори не и когато ситуацията му изглеждаше безнадеждна и той знаеше, че всички му се подиграват. И това му показваше, че чувствата, които бе таил осемнайсет години към нейната сестра, Силвана, бяха разбираема грешка. Временно, преди тя да се омъжи за Фиделио Касторини, и в интерес на истината за кратък период след това, той бе почувствал, че Силвана е дошла по техните места заради него и единствено заради него. Ала сега той виждаше, че просто е объркал едната близначка с другата. Неговата близначка най-сетне бе дошла. Бе извън себе си от страст и възбуда. Хвърли брадвата си, изхвърча от двора и веднага я откри да върви по пътя към гробището. Последва я там, без да има куража да се приближи до нея по пътя.