Неподражаемият Джийвс

— Здравейте — вежливо поздравих аз. — Здравейте, здравейте! — наложи се да повторя по-високо.

Леля Агата ми каза да си затварям устата и много да не знам. Нямаше добре дошъл за милия Бъртрам.

— Да не се е случило нещо?

— Случи се я! Няма ми перлите!

— Перлите ли каза? Не може да бъде. Крайно неприятно. Къде ги видя за последен път?

— Какво значение има къде съм ги видяла, магаре такова! Откраднати са!

Тук Кралят на бакенбардите, който явно си беше отдъхнал между два поредни рунда, отново пристъпи в центъра на ринга и задърдори бързо. На френски. Личеше, че е дълбоко наскърбен. Камериерката хлипаше в ъгъла.

— Сигурна ли си, че си проверила навсякъде? — настоях аз самодоволно.

— Разбира се, че проверих!

— Защото, знаеш, сегиз-тогиз си губя копчетата за ръкавели и…

— Само не прави опити да ме влудиш, Бърти! Достатъчно ми е натопорчено и без твоите малоумия. Замълчете всички. Млък!

Последното го изрева с глас на фелдфебел, който сбира стадото от хълмовете на поверения му военен окръг. Властният й магнетизъм накара Бакенбарда да се сниши, но камериерката не й се даде и продължи да се дере.

— Знаеш ли — обадих се след малко. — На това момиче нещо му има. Защо ми се струва, че плаче? Може би не си забелязала, но аз съм много схватлив и…

— Тя е откраднала перлите! Убедена съм!

Това даде нов тласък на Косматия бандит, което принуди леля Агата да го смрази с гласа, запазен изключително за келнери в ресторанти:

— Колко пъти ще повтарям…

— Знаеш ли — намесих се аз, — не че искам да прекъсвам изпълнението ти, но не са ли това случайно търсените бисери?

И като измъкнах наниза от джоба си, аз го заклатих преди смаяния й взор.

— Приличат ми на перли. Какво ще кажеш?

Нямам спомен за по-сладостно изживяване. О, миг замри! — ми идеше да се провикна, за да го запомня непокътнат и да мога да го споделям невъздържано години наред с внуците, ако един ден ги имам, макар че не ви съветвам да залагате на тази вероятност. Откъм леля Агата се чу само едно „фъс!“ като от изпуснат балон.

— Къ-къ-къде…? — изгъргори тя.

— Получих ги от твоята прителка, госпожица Хеминг.

Погледът й запази саламурената си мътилка.

— От госпожица Хеминг? Как така от… по какъв начин са попаднали у нея?

— По какъв начин ли попита? Ами по най-естествения за нея начин — тя просто ги е задигнала. Свила ги е! Защото така изкарва насъщния си, мила лельо — като се сдружава с нищо неподозиращи курортисти из хотелите по Ривиерата и им измъква скъпоценностите. Не знам как я наричат в подземния свят, но батко й, дето има навика да си закопчава якичката отзад на тила, е известен като Хлъзгавия Сид.

Леля запремигва.

— Госпожица Хеминг — крадла! Аз… — Тя млъкна и ме изгледа немощно. — Но ти как успя да вземеш перлите, Бърти, миличък?

— Няма значение — срязах я аз. — Имам си своите методи. — После бръкнах дълбоко в запасите си от мъжество, изрекох кратка молитва и започнах сурово: — Наистина, лельо Агата, как може! Не очаквах от теб да проявиш такава безотговорна небрежност. Във всяка стая в този хотел е окачено писмено предупреждение, че долу на рецепцията има сейф, където е редно да се държат всички ценни вещи, но кой да чете! Кой да спазва разпоредбите! Защото по този начин току-виж си възпрепятствала първия случаен крадец да влезе необезпокояван в стаята ти и просто да си вземе за спомен перлите. И вместо да си признаеш вината, която е изцяло и само твоя, ти си се вкопчила в гърлото на този нещастен, нещастен човечец. Мисля, че се отнесе крайно несправедливо с него.