Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Хайде - прошепна Шърли, - излей си душата.
- Намирам, че съм грозна, толкова съм грозна. Мисля си, че никога няма да се появи мъж, който да се влюби в мен. Дебела съм, не умея да се обличам, не умея да си правя косата... С годините нещата се влошават.
- Последното се отнася за всички.
- Не, при мен става двойно по-бързо. Защото, нали виждаш, престанах да полагам усилия, отпуснах се. Много добре го съзнавам...
- А може ли да попитам кой ти вкара тези черни мисли в главата? Той ли, преди да си тръгне?
Жозефин поклати глава, подсмърчайки.
- Няма нужда да ме подсещат. Достатъчно е да се погледна в огледалото.
- И какво още? От какво се страхуваш най-много? Какво ти се струва непостижимо, невъзможно?
Жозефин изгледа изпитателно Шърли.
- Не можеш ли да го формулираш?
Жозефин пак поклати глава. Шърли я загледа продължително в очите и въздъхна:
- Само ако успееш да назовеш страха, който е в дъното на останалите ти страхове, ще престанеш изобщо да се страхуваш; едва тогава ще можеш да си ти, истинската Жозефин.
- Шърли, говориш като проповедник...
- Може да се каже и като вещица. През средновековието щяха да ме изгорят на клада!
Както седяха в кухнята до димящите тенджери с подскачащи от парата капаци, двете жени представляваха странна гледка. Едната препасана с широка престилка, с изправена стойка, притиснала с дългите си бедра мелничката за кафе, другата смазана, зачервена, свита на две, все по-сгърчена след всяка изречена дума... до момента, в който окончателно млъкна’ захлупи се върху плота и се обля в сълзи, а домакинята я гледаше съкрушена, после протегна ръка и я погали по главата, както майка успокоява детето си.
- Какво ще правиш тази вечер? - обърна се Беранжер Клавер към Ирис Дюпен и отмести парчето хляб по-далече от чинията си. - Защото, ако си свободна, можем да отидем заедно на вернисажа на Марк.
- Давам семейна вечеря у дома. Тази вечер ли е вернисажът на Марк? Останах с впечатлението, че ще е следващата седмица...
Бяха си определили среща в този нашумял ресторант, където имаха навика да се виждат веднъж седмично. Правеха го не само за да побъбрят, а и за да са в крак с новините, които изникваха и отлитаха буквално пред очите им. Политически мъже, които си разменяха шепнешком информация, някаква изгряваща звезда, която тръс-каше гъстата си коса, за да впечатли режисьора, една, две, три су-перплоски манекенки, които удряха бедра в масата, възрастен редовен посетител, сам, облегнат на масата, който се ослушваше като дърт крокодил в блато да дочуе някоя клюка за преживяне.
Беранжер се пресегна пак за хляба и взе да чопли нервно средата.
- Всички са в очакване, искат да видят как го приемам. Всеки поглед, отправен към мен, ще бъде проверка на пулса, стремеж да доловят в какво настроение съм. Няма да гъкнат, знам ги. Въпрос на добро възпитание! Но в очите им ще чета по морзовата азбука: как се чувства малката Клавер? Не е с особено тъжен вид, задето е зарязана, не намираш ли? Да не си пререже вените? Марк ще пара-дира под ръка с новата си приятелка... Аз пък място няма да си намирам. От унижение, бяс, любов и ревност.
- Не знаех, че си способна на такива чувства.
Беранжер сви рамене. Скъсването с Марк така или иначе беше достатъчно болезнено, щеше й се поне да си спести стреличките на публичното унижение.
- Ще стана за посмешище...
- Само трябва да си даваш вид, че не ти пука, и ще те оставят на мира. Толкова добре умееш да се правиш на лоша, скъпа. За теб няма да представлява кой знае какво усилие!
- Не те ли е срам да ми говориш така?
- Не, защото не можеш да ме накараш да сбъркам самолюбието с любовта. Ти си обидена, но не си наранена...
Беранжер смачка изчегъртаната среда на хляба, разплеска я с нервно движение и я занавива на дълго змийче, което почерняваше и се гърчеше по бялата покривка. После вдигна внезапно глава и хвърли поглед на ранена женска към приятелката си, която се беше навела да извади от чантата си звънящия телефон.