Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Беранжер не можеше да си намери място от неудобство. Да можеше някак да си върне думите обратно. Мразеше се, защото не беше устояла на желанието да клюкарства. Удоволствието й се оказа мимолетно, за сметка на това предвиждаше, че ще трябва доста време, докато се заличат нанесените поразии. Но беше по-силно от нея - трябваше да хвърли отровата си. Да върши лошотии й се отразяваше добре. Понякога си даваше дума да се въздържа, да не злослови, случваше се да устои и да укроти езика си. Можеше да измери по часовник времето, през което успяваше да се съпротивлява. Както гмуркачите без кислороден апарат. Постижението не беше впечатляващо.
- О, Ирис, толкова съжалявам... Не трябваше да споменавам... Дд ме е на себе си.
- Не мислиш ли, че е малко късно? - отвърна Ирис с леден тон, поглеждайки часовника си. - Съжалявам, но ако продължаваш да играеш на роман с продължения, няма да мога да те изчакам до края.
- Ами ще ти кажа... Говори се, че излиза с един... един... - Беранжер я гледаше отчаяна. - Един... един...
- Беранжер, стига заеква! Какво един?
- Един млад адвокат, който работи при него... - изстреля Беранжер.
Двете помълчаха, после Ирис изгледа Беранжер.
- Оригинално - заяви тя с тон, който й се щеше да звучи неутрално. - Не съм очаквала подобно нещо... Признателна съм ти, благодарение на теб няма да изглеждам толкова глупава и неосведомена.
Тя стана, взе си чантата, сложи си фините розови ръкавици, прилежно ги нагласи на всеки пръст, сякаш тези действия бележеха етапи от размислите й, и изведнъж, припомняйки си кой й ги беше подарил, ги свали и ги остави на масата пред Беранжер.
И си тръгна.
Не беше забравила нито мястото, нито номера, на който паркира. Отиде до колата си, отвори вратата и се намести на седалката. Поседя така известно време. С изпънати рамене, резултат от доброто й възпитание, скована от гордост, неподвижна, но поразена от болката, която все още не изпитваше, но вече долавяше, защото беше неизбежна. Не страдаше - беше объркана. Разпиляна на хиляди парченца, сякаш вътре в нея беше избухнала бомба. Остана така десетина минути, без да помръдне. Без да мисли. Безчувствена. Не знаеше как да приеме новината, какво точно изпитва. След десет минути усети с изненада как ноздрите й потръпнаха, устните й затрепериха и очите й се насълзиха. Обърса ги, подсмръкна и пъхна ключа в контакта.
Марсел Гробз протегна ръка и притегли любовницата си, която се беше извъртяла със силно движение на таза и демонстративно му беше обърнала гръб.
- Стига, душко, престани да се мусиш. Много добре знаеш, че това ме разстройва.
- Говоря ти за нещо суперважно, а ти изобщо не ме слушаш.
- Напротив... напротив... Хайде, ела. Обещавам, че ще те слушам.
Жозиан Лабмер се отпусна и долепи розово-лилавия си дантелен
пеньоар до внушителните телеса на любовника си. Едрият му корем преливаше върху бедрата, рижави косми се къдреха на гърдите му, а плешивата му глава беше обрамчена с рижаворусолява коса. Не можеше да се каже, че Марсел е млад, но живите му яркосини очи с остър поглед го подмладяваха. „Оченцата ти са като на двайсетгодишен“ - припяваше му Жозиан на уше след любовните му подвизи.
- Мръдни се, заемаш цялото място. Надебелял си, налепил си сланинки навсякъде! - сгълча го тя и го щипна по кръста.
- Имам прекалено много делови обеди в момента. Времената са тежки. Трябва да убеждаваш, а за да убеждаваш, трябва да приспиваш недоверието на отсрещния, да го храниш и поиш и... пак да го храниш и поиш!
- Добре! Ще ти налея едно питие, а ти ме слушай.
- Остани до мен, душко, слушам те. Казвай!
- Добре тогава...
Беше смъкнала чаршафа точно под едрите си бели гърди с фини виолетови венички и Марсел едва отлепяше поглед от двете полукълба, които допреди малко лакомо бе смукал.
- Трябва да вземеш Шавал, да го натовариш с отговорности и да му гласуваш доверие.
- Брюно Шавал ли?
-Да.
- А защо? Да не си влюбена в него?
Жозиан Лабмер прихна и брадичката й потъна в тройната гуша, която се разтресе като желе. Дълбокият й дрезгав смях го влудяваше.
- Хм! Харесвам шията ти... - изрева Марсел Гробз и намуши лице в дебелата гуша на любовницата си. - Знаеш ли какво казал вампирът на една жена, която бил захапал...
- Нямам представа - отвърна Жозиан, която държеше най-вече да продължи разговора и се дразнеше, че я прекъсва.