Предани [calibre 1.48.0]

от контрол, както и стана. Знаела е, че напрежението ще ескалира. И въпреки това го е

направила. Да покаже, да се докаже, да изрази виждането си за кастите, това за нея е

много по-важно от безопасността на хората. Загинали хора? За нея няма никакво

значение. Не знам защо това отново ме поразява.

Чувам как вратите на асансьора се отварят. И после гласът ѝ:

– Тобиас!

Хуква към мен, улавя лепкавите ми от кръвта ръце в своите. Кафявите

очи са

разширени от ужас и страх.

– Ранен ли си? – пита.

Тревожи се за мен? Мисълта, че може да изпитва тревога, ме пробожда като игла.

Вероятно ме обича. Защо иначе да се тревожи за мен? Може би все още е способна да

обича.

– Кръвта е на Едуард. Пренесох го тук.

– Как е той? – пита.

– Мъртъв.

Не зная по какъв друг начин да ѝ го кажа.

Тя се отдръпва, пуска ръцете ми, свива се и сяда на един от столовете. Майка ми

прие Едуард, след като Безстрашните го раниха. Вероятно го е обучавала да бъде

отново боец, макар че е загубил окото, кастата и статута си. Никога не съм предполагал,

че са били толкова близки. Блесналите от сълзи очи, треперещите пръсти – едва сега

го разбирам. Това е единствената силна емоция, която си позволи да покаже от времето,

когато бях дете и баща ми размаза тялото ѝ в стените на всекидневната ни.

Опитвам се да напъхам спомена в някое от чекмеджетата на съзнанието си, но всяко

едно от тях е прекалено малко да го побере.

– Съжалявам – изричам. Не съм сигурен дали наистина съжалявам, или го казвам, за

да си мисли, че съм все още на нейна страна. После колебливо питам: – Защо не ми каза

за демонстрацията?

– Не знаех – поклаща глава.

Лъже. Сигурен съм. Решавам да позволя да ме лъже. Искам да остана на нейна

страна. На нейната добра страна. Трябва да избягвам всякакви конфликти с нея. Или

може би просто не искам да човъркам проблема след смъртта на Едуард. Понякога ми е

много трудно да определя къде свършва стратегията и къде започва съчувствието ми

към нея.

– Можеш да влезеш да го видиш, ако искаш – казвам и се почесвам зад ухото.

– Не. – Видът подсказва, че мисълта е отплувала някъде далеч. – Знам много

добре как изглеждат труповете. – Отдалечава се още повече.

– Може би е време да си вървя.

– Остани – казва. Докосва празния стол между нас. – Моля те.

Сядам до нея. И колкото и да се убеждавам, че съм само един агент под прикритие,

който изпълнява определени задължения пред мнимия си лидер, се чувствам като

обикновен син, който утешава опечалената си майка.

Седим един до друг, дишаме в ритъм, раменете ни се докосват, мълчим.

ÃËÀÂÀ

ÑÅÄÌÀ

Òðèñ

Кристина върти някакво черно камъче между пръстите си, докато вървим. Трябват

ми няколко секунди, за да осъзная, че не е камъче, а парче въглен от купела на

Безстрашните.