Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Ръцете на Нокътя пуснаха пояса и се събраха зад гърба му. Устните му се разтегнаха в крива усмивка, от която заприлича на гладен хищник.
— Значи така. Имаш талант, а?
Сърцето на Киска подскочи. Устата й пресъхна, но все пак успя да отвърне:
— Да. Имам.
Нокътят сви рамене.
— Това е работа на местния командир. Под-Юмрук Пел, струва ми се. Обърни се към него.
— Вече го направих, но той…
Мъжът пристъпи безшумно над ръба на стената и изчезна. Киска се хвърли към мястото, където допреди малко бе стоял. Нищо. Разстоянието до калдъръма долу бе три човешки боя, но пътят бе пуст. Кръвта на Киска кипна. Тя се прегърна, разтреперена от вълнение. Удивително. Шарените стени на Твърдината на Мок я зовяха, надвиснали над главата й. Тя вдигна юмрук и го размаха.
Щеше да се обърне към някой. О, да. Към някой, който беше на върха на стълбицата. Как можеше да й откаже?
Прекосявайки вътрешния двор на Твърдината на Мок, Темпър съблече палтото си и го преметна през рамо. Дворът беше празен. Всички слуги се бяха изнизали от крепостта, с изключение на стражите, които или стояха на постовете си, или спяха в казармата. След пристигането на безименния „Висш имперски служител“ смените им бяха станали двойни. Тя и нейният антураж бяха завзели горните три етажа на централната кула, като бяха изгонили гарнизонния командир Пел, който сега спеше в оръжейната, дори по-натряскан от обикновено.
Защо бяха дошли? Темпър бе чул двадесет различни мнения. Повечето мъже в Хана на Обесения смятаха, че големите клечки в Унта бяха решили да затворят гарнизона и да изоставят острова на милостта на рибарите, ятата гарвани и тюленската колония южно от скалите Бенарес. Междувременно не му бяха дали нито едно ново дежурство. Възрастта си имаше своите привилегии. Темпър се усмихна, предчувствайки една спокойна вечер, прекарана в дегустиране на старото малазанско тъмно пиво на Кууп.
Когато стигна укрепената къщичка на вратаря Лубен, гърбушкото излезе от мрака вътре и се отпусна на читавия си крак. Огромната желязна връзка ключове подрънкваше на бедрото му. Гърбицата му изглеждаше по-зле от обикновено, а единственото му око огледа внимателно двора. Темпър се канеше да го попита какво бедствие го бе накарало да напусне поста си, дремейки до стария стражарски мангал, когато старецът махна с ръка, сякаш, за да го прогони.
— Портите са затворени за нощта, войниче.
— Войниче? Какво ти става, Лубен? Да не си ослепял от пиене?
Лубен посочи с палец към тъмния коридор зад себе си и каза нещо, но толкова тихо, че Темпър не го чу.
— Какво в името на неспящото око на Чародейката става тук… — започна Темпър, но веднага млъкна, когато една фигура изплува безшумно от мрака. Имперски Нокът в дълга до глезените черна пелерина със спусната гугла. Лубен се намръщи, погледна Темпър и сви извинително рамене. Гуглата на Нокътя разкриваше само долната половина на лицето му, осеяно с бръчки, кокалесто и татуирано с кабалистични символи. Заприличаха му на ъгловатите букви на тези, които се занимаваха с Лабиринта на Рашан, Пътят на Мрака. Нокътят се обърна към Лубен.
— Някакъв проблем, вратарю?
Лубен се поклони дълбоко.
— Не, сър. Никакъв проблем.
Гуглата се обърна към Темпър и той незабавно сведе глава. Може би прекаляваше с предпазливостта, но нищо чудно Нокътят да възприеме жеста като признак на уважение. Знаеше от опит, че Ноктите обичаха да им се кланят.
— Какво искаш, войнико?
Темпър стискаше колана си толкова силно, че пръстите на ръцете му бяха изтръпнали. Приковал поглед в плочника на двора (две счупени плочки, четири нащърбени), той отвърна предпазливо:
— Сър, аз вече почти съм се оттеглил от активна служба, нали знаете и си имам собствено местенце в града. Извикаха ме да дежуря заради посещението. Допълнителни стражи, нали разбирате.
— Вратарю. Потвърждаваш ли историята на този мъж?
Лубен намигна на Темпър.
— О, да, сър. Говори истината.
— Разбирам.
Нокътят пристъпи напред. Темпър вдигна глава, но задържа погледа си сведен. С периферното си зрение видя как Нокътят го разглежда. Спомни си последния път, когато бе стоял толкова близо до един от тези убийци. Беше преди година и той се бе опитал да го убие.
Тогава беше подготвен, готов за битката. Сега чувстваше единствено изумление от това, че бе попаднал на човек от свитата на имперския служител. Наистина ли бяха плъзнали да разузнават, както бе предположил Чейс? И защо точно тази нощ?