Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Шефе.
— Какво има?
— Знаеш ли кой е убитият?
— Не — отвърна Шефа, готвейки се да се обърне пак напред — и не ме интересува, ако ще да е пресветата непорочна леля на апостол Павел.
Господин Дъфи се прокашля още веднъж, както правеше напоследък винаги, когато го мъчеше храчка и някаква мисъл.
— Случайно видях във вестника — подзе той, — случайно видях още когато това стана, че убитият е син на някакъв доктор от този край. Така пишеше във вестника. Та си мисля… — Сега господин Дъфи говореше на тила на Шефа. А Шефа сякаш изобщо не го слушаше. — Та си мисля — продължи господин Дъфи и пак прочисти гърлото си, — че този доктор може да е доста влиятелен тук. Знаеш как гледат на един доктор в провинцията. Мислят го за кой знае какво. И ако се разчуе, че си се опитвал да измъкнеш момчето на твоя приятел Уин, това може да ти навреди. Знаеш как стават нещата в политиката — поясни той, — знаеш как стават. Та затова аз…
Шефа се обърна към него така рязко и неочаквано, че за миг главата му се превърна в мъгляво петно. Големите му изпъкнали очи сякаш гледаха Дъфи през косата откъм тила — всичко се сля в едно мъгляво петно. Аз малко преувеличавам, но разбирате какво искам да кажа. Това беше характерно за Шефа. Той правеше впечатление на муден и бавен човек и имаше навика да седи отпуснат, да потъва до немай-къде в себе си и да мига срещу теб като кукумявка в клетка. После изведнъж ще направи рязко движение. Да речем, ще замахне с ръка, за да улови някоя досадна муха във въздуха. В една кръчма бях виждал как един изпаднал боксьор правеше същия номер. Обзалагаше се с посетителите, че с два пръста може да хване муха във въздуха и наистина хващаше. И Шефа хващаше. Или пък ей така ще извърне ненадейно глава към теб, когато му говориш и мислиш, че не те слуша. Сега той извърна глава към Дъфи, прикова за миг поглед в него, а после възкликна кротко, но изразително:
— Исусе Христе! — След това продължи: — Ти нищо не разбираш, Тайни. Първо, аз познавам Маласия Уин още от детинство и зная, че момчето му е добро, а кого е наръгало — това никак не ме интересува. Второ, боят е бил честен, но момчето е нямало късмет, а в такива случаи, докато работата стигне до съд, всички вече съчувствуват на онзи, когото съдят за убийство само защото не е имал късмет и другият е умрял. Трето, ако си беше изчистил ушната кал, щеше да чуеш, че казах на Джек да наеме адвокат чрез някой приятел, и то не такъв адвокат, който ще иска да се прочуе с това дело. Адвокатът, както и всички други, ще знае, че го е наел римският папа. Него трябва да го интересува само ще получи ли сухо за цялата работа. Сега ясно ли ти е, или искаш да ти го нарисувам на картинка?
— Ясно ми е — каза господин Дъфи и облиза устни.
Но Шефа не го слушаше вече. Той се беше обърнал към шосето и скоростомера и казваше на Захарчо:
— Да не мислиш, че сме тръгнали да се наслаждаваме на пейзажа? И без това закъсняхме.
И Захарчо натисна докрай газта.
Но не за дълго. След около половин миля стигнахме до отклонението. Захарчо зави и по колата запукаха и запращяха — като сланина в тиган — дребни камъчета. Онези от втората кола започнаха да гълтат прахоляка ни.
След малко се показа къщата, кацнала на една височинка.
Това беше голяма, четвъртита двуетажна къща, сива и небоядисана, с два високи комина в двата края, с ламаринен покрив, също небоядисан, който блестеше на слънцето, защото беше нов и още неразяден от ръждата. Спряхме пред пътната врата. Къщата беше близо до самия път. В единия ъгъл на не много големия двор цъфтяха мирти с възрозови цветове — като малинов сладолед, които не трепваха в жегата, пред къщата растеше залинял, изсъхнал от едната страна дъб, а встрани от нея — две магнолии с ръждиви, сякаш тенекиени листа. В двора почти нямаше трева и пет-шест кокошки се ровеха в праха под магнолиите и кудкудякаха. Голямо бяло рунтаво куче, може би овчарска порода, се изтягаше пред малкото преддверие, лепнато сякаш допълнително към къщата.
Къща като всички къщи, които виждаш в земеделските райони, когато минаваш през тях в горещ следобед: пилци под дърветата, задрямало куче и си сигурен, че единствената жива душа в нея е стопанката, която е измила съдините, помела е кухнята, свалила е роклята и чехлите и е полегнала за половин час в прохладната стая, притворила очи, с кичур коса, все още залепнал на потното чело. Тя се вслушва в бръмченето на мухите в стаята, в бръмченето на автомобила, което все повече се усилва по пътя, а после заглъхва в далечината, след което отново се чуват само мухите. Такава беше тази къща.