Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
„Изхвръкваме“, но може ли да го настигнем? „Тичането“ ни е най-бавно ходене, и дете ще ни надтича! Случайно един железничар ни вижда, надава тревожни викове и ръкомахания. Началникът на влака още по-случайно ги забелязва и, макар далеч от гарата, влакът спира.
Внезапното раздрусване, ненадейното спиране разтревожва намиращите се във влака и много от прозорците се окичват с превързани глави, шии и ръце. Да не е катастрофа? Само това ни липсва!
При вида ни, успокоение настъпва и смях се дочува.
— Дръж се, Дундов, и влакове вече почнаха да спират за нас!
В Търново сме в истинска болница, нависоко, същински санаториум. Стаите са просторни, светли, удобствата — големи. Почти всички ранени са минали кризата, мнозина са леко засегнати и движението е голямо. Има много стаи, в които цял ден пада веселие — пеене, свирене на китари, мандолини, цигулки, играене на карти.
С Дундов се печехме на слънце или слизахме но улиците. Въпреки доброто желание, и двамата ходехме бавно и съвсем прегърбени. Интересно бе, че тези, които постоянно се веселяха, най-здравите, не се мяркаха по улиците. Затова, може би, странствуванията ни из града — по книжарници и сладкарници — не минаваха незабелязано и някои граждани ни сваляха шапка.
Един празничен ден влязохме в най-добрата бирария. Всички маси бяха заети. На всяка най-малко по трима-четирима. Една близка ни привлече — само двама — един мъж и една жена.
Приближихме и учтиво попитахме дали можем да седнем.
Господин цивилният изгледа госпожа цивилната и отсече:
— Не може!
— Значи тук няма място за ранени български офицери!
— Заповядайте, заповядайте — се провикнаха от няколко от близките маси и мнозина наскачаха.
Но ние бяхме се вече обърнали.
Това посрещане ни се отрази като изпращане. Случаят ни разстрои. Веднага се отнесохме до управителя на болницата с молба в най-скоро време да ни изпрати в София.
„Червен кръст“5 бе желана от всички болница. Случайността ни настани там. Можехме да бъдем доволни.
Голяма стая, която събира 25 души, прибра и нас. Тук бяха вече Дацов и Тропчиев. Имаше още един офицер от нашия полк, подпоручик Петров. Наскоро пристигна и Сарафов.
Между другите ранени бяха и кавалеристите — ротмистрите Жилков и Сиромахов, поручик Паскалев; офицерският кандидат от 25 полк Кирков и пр.
Полковият ни песнопоец Петров надуваше рано сутрин тръбата. Едва съмнало, а той се провикваше:
— Аз видях…
— На бай… добавяше Дацов.
— Младен… продължаваше Тропчиев.
— Та… та… завършваше Дундов.
Тая песен, която за пръв път чувах, бе неразделно свързана със „славата“ на полка. Героят бе поручик Младен Игнатов, завеждащ прехраната, личност забележителна и твърде интересна, както по-късно имах случай да се убедя.
— Стига бе — ще се обади някой, — искаме да спим. Стига бе, 41 полк, стига сте ревали!
Въпреки това същото се повтаряше всеки ден. Бележките, обаче, бяха най-приятелски, защото, акомпанирайки си, нашият певец пееше прекрасно.
Но най-важна и безобидна бе нашата бележка. Не смущаваше никого, просто правим утринна проверка: да не би през нощта, някой на бърза ръка, да е хвърлил топа! При все че и това бе на шега: в стаята ни всички бяха оздравяващи! А! Щом всички са налице — може вече да спите!… Всички се смеят. Смехът е здраве. Да помните кога шест души от 41 полк са съдействували за по-бързото ви оздравяване!
Времето бе много хубаво. Разхождахме се по приятната и тъй добре поддържана градина на болницата, дори направихме снимка. Патериците на Дацов и видът ни в халати „като изпаднали германци“ дадоха основание да ни нарекат „битолските просеци“.
„Червен кръст“ бе първостепенна болница с всички удобства, идеален ред и чистота. Начело с управителя д-р Минко Софрониев, тъй добър хирург, лекарите бяха общо уважавани.
Как мога да отмина прекрасните милосърдни? Колко жалко, че не си спомням нито едно име. Но не стоях много дълго в болницата, при това не зная дали въобще имената им ни бяха известни, или просто ги наричахме „сестра“.
Преди всичко една — най-едрата и стройната, която ни водеше на баня. Всички се смущавахме, а тя като че ли вкарваше манекени. Сериозна и солидна, като войник на пост.
А тази другата, която превързваше на самото място няколко от напълно оздравяващите? Един бе ранен на деликатно място. А тя, несмущавана от нищо, превързва ли, превързва!
5
Болницата се е намирала на мястото, където сега се намира „Пирогов“